— Чариса, чуваш ли ме?
Устните на мъжа се раздвижиха и той заговори с друг глас.
— Чувам те.
Ян се усмихна.
— Те отидоха в криптата, както ти предсказа, обич моя. Сега Келсън носи Окото на Ром. Не мисля, че някой друг го е забелязал в царящата суматоха. Не зная доколко са успели с прехвърлянето на силата. Момчето беше страхотно изморено, но така и трябваше да се очаква.
Последва пауза, след което стражът му отвърна с дълбок, вибриращ глас, но с тона и модулациите на лейди Чариса.
— Е, той още не е привършил с последствията на цялата сила. Тя ще да е запазена за коронацията или за някоя друга публична церемония. Знаеш какво да направиш в катедралата, нали?
— Разбира се.
— Добре. И бъди сигурен, че този път няма да има грешка относно виновника. Малко по-рано тази вечер получих ново предупреждение от Съвета на Камбър, който ми нареди да престана да се меся. Естествено, нямам намерение да се вслушвам в техния съвет. Но не е зле да ги помотаеш още малко. В края на краищата, Морган е наполовина Дерини. Възможно е Съветът да стовари цялата вина върху него, ако внимателно планираме това.
Ян изсумтя.
— Идеята на Съвета да заповядва на дъщерята на Марлук е доста смехотворна. Кой си въобразява, че е, Корам?
Ян ясно долови самодоволна усмивка в отвръщащият му глас.
— Няма значение, Ян. Най-добре е да се захванеш за работа, преди да си изчерпал силите на посредника ни. Смъртта му може да събуди излишни подозрения, а аз не искам още да те разкрият.
— Не се страхувай, скъпа — изкиска се Ян. — До скоро.
— Даже дотогава — отвърна гласът.
Аурата избледня и Ян отвори очи, държейки все още обекта под своята власт.
— Не знаеш нищо за това, което се случи, Джон. Ясно ли ти е? Когато те освободя, ще си припомниш само, че съм те помолил да ме изпроводиш до покоите ми.
Мъжът кимна едва забележимо.
— Добре тогава — промърмори Ян и пусна ръце от главата на мъжа. — Сега ще се събудиш и нищо няма да си спомняш.
Щом Ян се завърна на масата и вдигна чашата си вино, очите на Джон от Елсуърт се разтвориха и той хвърли невинен поглед към господаря си.
— Искате ли нещо друго от мен, милорд?
В отговор Ян поклати глава и отпи глътка от чашата си.
— Не. Но ако бъдеш така добър да застанеш на стража вън, пред вратата ми, ще оценя жеста ти. С тия убийци, които се навъртат из коридорите на Замъка Ретмут, не ми се ще да бъда нападнат в леглото си.
— Много добре, милорд — поклони се Джон. — Ще гледам никой да не ви обезпокои.
Ян вдигна чашата си в знак на одобрение, после я пресуши до дъно и я сложи на масата, щом вратата се затвори зад гърба на Джон.
Сега трябваше да действа незабавно: просто убийство — нищо повече. Е, работата беше мръсна, дори физически изтощителна, тъй като трима човека бяха замесени. Но това не представляваше особено предизвикателство за таланта му. Наистина досадно.
Съжаляваше, че с остатъка от силите си можеше само да прескочи оттук най-много до катедралата — но това не бе кой знае каква неприятност. Чариса щеше да замести силата, която използваше той, скоро, щом се върнеше. В края на краищата, като се вземеха предвид всички обстоятелства, малко обикновено придвижване щеше да му помогне да се поразсее. Нямаше нищо по-подходящо от една кратка езда в ноемврийската нощ, за да премахне от главата на човек мислите за убийство и да насочи вниманието му към по-приятни забавления.
Той застана бързо в центъра на стаята и загърна плаща около тялото си. После, мърморейки магическите заклинания, на които го бе научила Чариса, литна във въздуха с протегнати напред ръце — и изчезна в мрака.
Много по-късно Ян яздеше в една гориста местност сред хълмовете северно от Ретмут. Той се ослуша една дълга минута, после подкара коня си в бавен ход, като животното само напипваше пътя си в мрачната, безлунна нощ. Леко валеше сняг и Ян се загърна по-плътно в плаща си с качулка, яздейки в тъмнината.
Накрая той се озова до отвесна скала отдясно, по-висока, отколкото можеше да забележи окото. Беше яздил може би половин миля, когато внезапно го спря дрезгав глас.
— Кой е там?
— Лорд Ян. Дойдох да се срещна с Нейно Благородие.
Вляво някой драсна огънче и в тъмнината запламтя запалена факла. Мъжът, който я държеше високо пред себе си, запристъпва бавно към Ян. А около него се забелязваха петима-шестима мъже само в кръгчето светлина. Преди мъжът с факлата да достигне до Ян, друг мъж пристъпи от мрака и пое поводите на коня.
— Съжалявам, милорд — с пресипнал глас отвърна той. — Не ви очаквахме тази вечер.