Ян отметна качулката си назад и се смъкна от седлото, наблюдавайки заговорилия го мъж, който подаде поводите на друг и отведе животното до скрита някъде конюшня.
— Нашата лейди все още ли е тук?
— Да, милорд — отвърна капитанът на стражите, докосвайки с ръка о скалата зад него, — но не зная дали ви очаква.
Част от скалата се разтвори и откри път, та Ян тръгна по него, следван от останалите.
— О, тя ме очаква — произнесе той с хитра усмивка, която стражите не можеха да забележат в тъмнината на прохода. Той изчака очите му да свикнат с мрака, сетне се насочи уверено по дълъг коридор към слабата светлина на факлата в далечината.
Както вървеше, Ян плесваше в кожените си ръкавици за езда единия юмрук в дланта на другата ръка. Стъпките му глухо отекваха по мраморния под на коридора. Тежкият плащ тихо прошумоляваше по елегантните му ботуши, а тежката стомана на меча му издаваше леко свистене, щом погледнеше към тях.
Странно, какви ли не връзки си създаваше човек, когато преследваше някаква своя цел. Той никога не бе възнамерявал да обедини силите си със свирепата Чариса. Наистина, в началото изобщо не бе смятал да го стори. А сега дъщерята на Марлук му се доверяваше почти изцяло, съгласила се бе да обединят усилията си за една обща цел. Кой ли би помислил допреди една година, че той, Ян Хауел, ще бъде скоро владетел на Коруин?
Той се усмихна вътрешно, като му хрумна още една мисъл, която не се осмеляваше да произнесе дори полугласно. По-нататъшно управление и власт очакваха подходящия човек, само веднъж да ги вземе. Но когато някой си имаше работа с такива като Чариса, по-добре би било да отстрани от главата си подобни мисли. След смъртта на Морган и Келсън и сигурното завладяване на Коруин щеше да се отвори достатъчно време за други неща. Междувременно…
Сребърните шпори весело дрънчаха по гранитните стъпала, а факлите с извитите си бронзови дръжки хвърляха кървави отблясъци върху кестенявата му коса и отразяваха навярно кръвожадните мисли на човека, който пристъпваше толкова уверено.
Той мина покрай поста от стражи и прие поздрава им с добре премерено равнодушие, после се приближи до двойна златна врата, край която бдяха двама високи Мури.
Те обаче не направиха никакъв опит да го спрат и Ян се шмугна вътре без звук. Облегнат назад върху орнаментираните дръжки, той внимателно фокусира погледа си върху жената, която седеше срещу него и разресваше дългите си светли коси; поне засега всички зли мисли се изпариха от съзнанието му.
— Е, Ян? — попита тя. Гласът й бе нисък и дрезгав, а пълните й устни бяха изкривени в леко саркастична усмивка.
Ян се приближи към нея с нехайна походка и безгрижно лице.
— Стана, както ти обещах, скъпа — ласкаво рече той и я погали по рамото на минаване. — Друго ли очакваше?
Той се спря, за да си налее вино от една кристална гарафа, бързо напълни чашата си и я пресуши, после отново я напълни и я отнесе до една дълга маса зад обширно великолепно легло.
— Ти обикновено действаш според талантите си, Ян — промълви Чариса натъртено.
Ян свали дългия си плащ и го преметна на една скамейка, разкопча пояса с меча си и се отпусна върху облеченото със сатен легло.
— Значи няма да имаме повече проблеми утре, така ли, Ян? — попита Чариса. Тя постави внимателно четката си със сребърна дръжка на тоалетната масичка и се изправи, загръщайки около себе си ефирните дипли на наметалото си в мек ажурен облак.
— Струва ми се, не — усмихна се Ян, като се облегна на лакът и взе чашата си с вино. — Келсън е издал нареждане да не бъде обезпокояван до утре сутринта. Но ако реши да стори нещо в този период от време, ще бъдем осведомени незабавно. Имам свои хора сред стражите. — Кафявите му очи заследиха още по-жадно всяко нейно движение, щом тя пристъпи към него.
— Значи той е издал заповед да не бъде обезпокояван, така ли? — Тя положи тънките си пръсти върху рамото му и се усмихна.
— Смятам, че и аз бих издал същата заповед.
Дванадесета глава
Смехът със сигурност маскира разтревожената душа
Рано сутринта тишината бе нарушена от леки удари по вратата и Морган, моментално нащрек, напрегнато отвори едно око. Светлината в стаята показваше, че е време за ставане и бърза преценка на собственото му състояние го увери, че краткият му сън е достатъчен. Каквото и да се случеше, сега бе подготвен за него.
Стана от леглото, пристъпи към вратата и внимателно постави ръка на бравата, улавяйки с бързо движение дръжката на камата. Застана плътно до вратата и с нисък глас извика:
— Кой е там?
— Родри, камерхера на двореца, Ваше Благородие — отвърна глас отвън. — Кралските гардеробиери искат да знаят кога Негово Величество ще бъде готов за банята си и пробата. Времето вече напредва.