Щом се пресегна за меча в износената му кожена ножница, прикрепена към пояса му с малка скрита халкичка, Дънкан се отдръпна назад, за да се полюбува на цялостния ефект. Свещеникът хвърли на Морган дълъг, изпълнен с възхита поглед, сетне поклати глава и повдигна вежди в комично отчаяние.
— Не, страхувам се, че няма как да се избегне — промърмори той. — Въпреки всичко, вярвам, че ще бъдеш най-дяволски красивият Шампион, който сме имали от години.
— Абсолютно си прав! — съгласи се Морган в наперена поза.
— И ще бъдеш още най-самонадеяният Шампион! — продължи братовчед му.
— Какво?
Дънкан негодуващо размаха пръст.
— Сега, Аларик, помни. Аз съм духовният ти баща. И ти казвам истината за твое добро!
Повече не можеше да сдържа сериозното си изражение. Морган пръв разбра шегата и се заля от смях с безпомощно провиснали ръце. Почти веднага след него и Дънкан избухна в истеричен кикот и се отпусна немощно в претрупания с одеяла и възглавници стол, без да е в състояние да се овладее.
Един прислужник в червена ливрея показа главата си от тоалетната стая на Келсън. Изражението му бе укоризнено, тъй като бе дочул гръмкия смях и със студен тон се обърна към двамата млади лордове.
— Има ли нещо, Ваше Благородие?
Морган овладя смеха си, поклати глава и махна с ръка към прислужника, после напълно изтрезня и отново извика.
— Още ли не е готов Негово Величество? Монсиньор Маклейн трябва скоро да потегли към катедралата.
— Вече съм готов, отче — съобщи Келсън, връхлетял в стаята.
Морган и Дънкан се изправиха зашеметени, неспособни да повярват, че този облечен в злато и в бяло принц бе същото момче, което бе коленичило с тях толкова уплашено предишната вечер.
В коприна и сатен, той стоеше пред тях като млад ангел, а кремавото бяло на одеждите му се нарушаваше само от изкусната игра на златото и рубините в обшивките им. Бе наметнат отгоре с великолепен плащ в цвят слонова кост, чийто колосан сатен бе богато украсен със златисти и сребристи скъпоценни камъни и подплатен в пурпурночервено.
В ръцете си държеше чифт светли кадифени ръкавици и позлатени и посребрени шпори. Върху гарваново черната си коса не носеше шапка, както подобаваше на некоронованите монарси.
— Зная, че си информиран за новото си звание — съобщи момчето, оценявайки промяната във външността на Морган с възхитен поглед. — Заповядай — подаде му той шпорите. — За теб са.
Морган застана на едно коляно и приведе глава.
— Мой принце, нямам думи.
— Глупости — отсече Келсън. — По-добре да не си оплиташ езика в напразни ласкателства, когато имам най-много нужда от теб.
Той подаде шпорите на Морган и му направи знак да се изправи, после се обърна към прислужника, който стоеше все още на вратата.
— Джилс, у теб ли са другите емблеми на Морган?
Мъжът се поклони и сигнализира на други трима прислужници да влязат, като двамина от тях носеха сандъчето с емблемите, което Ян бе пресрещнал в коридора сутринта. Третият носеше през раменете широк ремък за меч от червена кожа, с ръбове, обшити в злато. Тримата зачакаха следващия знак на своя предводител.
Келсън се обърна към Морган.
— Като кралски Шампион трябва да носиш някои неща на церемонията — съобщи той и лека усмивка пробяга по лицето му. — Сигурен съм, че няма да имаш нищо против, ако гардеробиерите ми ти помогнат, докато разговарям с изповедника си.
Щом слугите заобиколиха със своите емблеми Морган, принцът направи знак на Дънкан да го последва. Те излязоха на балкона и затвориха вратите. През стъклото забелязаха как гардеробиерите се суетят около разгневения Морган. Келсън наблюдава сценката известно време, след това се обърна към Дънкан.
— Сигурен ли си, че Морган няма да излезе от кожата си заради мен, отче?
Дънкан се усмихна и поклати глава.
— Съмнявам се, мой принце. Той бе твърде горд с теб, когато пристъпи в стаята, за да ти се сърди дълго време.
Бегла усмивка мина по лицето на Келсън и той се загледа над покривите на града, облегнат на лакти върху студения каменен корниз на балкона. Мразовитият вятър леко развяваше косите му, ала плащът му бе достатъчно плътен, за да го предпази от студа. Над главата му пробягваха буреносни облаци, заплашвайки да скрият слънцето и въздухът внезапно утежня и се изпълни с влага.
Келсън скръсти ръце на гърдите си и заби поглед в земята за дълго, след което заговори с нисък глас.