— Отче, кое е онова, което прави даден човек крал?
Дънкан се позамисли над въпроса, след това се присъедини към Келсън на перваза.
— Не съм сигурен, че някой би могъл да отговори на въпроса ти, синко — замислено отвърна той. — Може би, в края на краищата, кралете не се отличават толкова много от обикновените хора. С изключение на това, разбира се, че отговорността им е много по-голяма. Струва ми се, че няма защо да се тревожиш за това.
— Но някои крале не са обикновени хора, отче — тихо промълви Келсън. — Как съумяват да се справят с онова, което се изисква от тях? Освен това, да предположим, че даден крал открие, че съвсем не е изключителна личност? Какво прави той, когато към него се предявяват големи изисквания, когато…
— Ти не си обикновена личност, Келсън — решително отвърна Дънкан. — И ще бъдеш един изключителен крал. Не се съмнявай в това. И никога не го забравяй.
Келсън размишлява над отговора дълго време, после се обърна и коленичи в нозете на свещеника.
— Отче, дай ми своята благословия — прошепна той, навеждайки глава. — Изключителен или не, силно съм уплашен. А и въобще не притежавам самочувствието на крал.
Морган съскаше гневно и сипеше ругатни, докато кралските гардеробиери се суетяха около него. Опитваше се да стои мирно и да се подчинява на неизбежността, тъй като знаеше, че Келсън може да го забележи от балкона. При все това му бе извънредно трудно. Просто му прилошаваше при вида на множеството прислужници.
Двама оръженосци бяха коленичили в нозете му и внимателно прикрепяха сребърните шпори към ботушите му, излъсквайки ги до блясък. Този, когото наричаха Джилс, взе меча му и го връчи на един от останалите оръженосци, после пое кожения презраменен ремък и го препаса около гърдите му. Щом се докосна до меча си, Морган леко си отдъхна, тъй като без оръжието си се чувстваше като гол. Тънката кама в кожената ножница, провесена на ръката му, би му свършила слаба работа, ако тези мъже се опитаха да освободят света от още един Дерини.
Щом Морган нагласи дръжката на меча си както му харесваше, Джилс се приближи до дървената кутия със скъпоценности и измъкна от нея позлатена верига с висяща на нея значка. Ала не му бе позволено удоволствието да продължи с церемонията, тъй като Морган бързо взе верижката от него и я надяна на врата си. Колкото по-скоро свършеше с всичко, толкова по-добре.
Двамата оръженосци, коленичили в нозете му, излъскаха ботушите му до блясък с парчета плат, после се изправиха и третият нагласи жакета му за последен път.
След това го побутнаха към огледалото, което Джилс държеше и му наметнаха прекрасен червен кадифен плащ с яка от черни лисици, подплатен с пурпурночервена коприна.
При тази гледка Морган повдигна вежди, тъй като никога не бе виждал толкова разкошни одежди. Щом оръженосците наместиха плаща върху раменете му и нагласиха верижката тъй, че да не се закрива от яката, Морган трябваше да признае, че видът му бе крайно впечатляващ.
Тъкмо се бе извърнал към огледалото, за да се полюбува на профила си, когато на вратата се раздаде силно, оглушително чукане. Морган посегна към дръжката на меча си, а гардеробиерите застинаха в изненада, след като ударите спряха за миг и сетне се подновиха отново.
— Аларик! Аларик, още ли си тук? Трябва да говоря с теб! — Гласът бе на Нигел.
Морган се озова до вратата с четири дълги крачки и освободи резето. Когато я разтвори, Нигел влетя бързо през нея и я захлопна след себе си. Кралският дук бе видимо потресен.
— Къде е Келсън? — извика той, а очите му тревожно обходиха стаята. — А вие — всички вън! — Кресна той на гардеробиерите.
Щом те се изнизаха, Морган се озова с няколко скока до балконските врати и почука на стъклото. Дънкан вдигна очи, взря се в сериозното му изражение и фигурата на Нигел зад него и кимна. Докато той помагаше на принца да се изправи на крака, Морган отвори вратите на балкона и се отдръпна встрани, за да им направи път с Келсън.
— Какво има, вуйчо? — попита разтревожен Келсън, щом зърна пребледнялото лице на Нигел и почувства, че той има да му съобщи нещо изключително важно.
Нигел прехапа долната си устна и смръщи лице. Как да каже на момчето онова, което току-що бе видял? И още по-лошо, как можеше да му съобщи за случилото се, без то да прозвучи като обвинение?
— Келсън — подхвана той, избягвайки погледа на всички. — Трябва да ти предам нещо, което не ми е лесно да изрека…
— Карай по същество — прекъснато Морган.
Нигел кимна и мъчително преглътна, после отново поде.
— Много добре. Някой е нахлул нощес насилствено в гробницата на Брайън.