— Господи, какво още се е случило?
— Не се безпокой — продължи Дънкан. — Келсън го постави на място. Заплаши, че за подобни хули и клевети ще го изпрати в изгнание и ще го лиши от временните му пълномощия. После подхвърли на Кориган, че ще го прогони след още една негова непристойна проява. Трябваше да видиш изражението на стария Кориган. Само при мисълта, че Арилан или някой друг епископ ще го изместят от Ретмут и владенията му, се лиши от дар слово.
Морган въздъхна от облекчение.
— Мислиш ли, че ще ни причинят още неприятности? Нямаме нужда от религиозни свади днес като връх на всичко.
Дънкан поклати глава.
— Не ми се вярва. Те се оттеглиха, мърморейки нещо за ерес и богохулство. И ти гарантирам, че не могат да понесат мисълта да участвам в церемонията. Но няма какво друго да правят, освен да ме изтърпят, за да запазят позициите си. Дори Лорис не е такъв голям фанатик, какъвто изглежда.
— Надявам се да си прав — отвърна Морган. — Предполагам, че си успял да се държиш колкото се може по-далеч от тях, докато пристигнахме.
— Само посредством някакво благоразумно отклоняване на вниманието им, протакане или шикалкавене. Надявам се да отложа тази свада за неопределено време.
Едно момче от обслужващите олтара в блестящ бял нагръдник и червено расо се втурна към Дънкан, дръпна го бързо за ръкава и Дънкан се отправи да заеме мястото си в шествието. Щом той се оттегли, един паж предаде ножницата с Държавния меч на Морган и му посочи къде трябва да застане.
Келсън премина начело на шествието и зае отреденото му място. Морган му се усмихна окуражително, ала момчето изглеждаше твърде развълнувано и объркано, за да го забележи. Лорис и Кориган стърчаха от двете му страни и когато минаха покрай него, му отправиха гневен поглед. Но Арилан му кимна зад тях с лека прикрита усмивка, с която му правеше знак да не се безпокои.
Проклети архиепископи! Те нямаха право да тревожат момчето по този начин. И без това детската му главица бе презаета в този миг с толкова много неща, които трудно можеше да издържи едно четиринайсетгодишно момче. А двамата враждебно настроени архиепископи не правеха нищо, освен да нажежават обстановката.
Някой тогава явно даде знак, защото момчетата от хора начело на колоната започнаха да изпълняват тържествените химни. Шествието се проточи: първо хорът, после групата момчета от олтара с ясни, ведри лица и белоснежни нагръдници над червените им мантии, всички носещи свещи в блестящи сребърни свещници.
Зад тях вървеше свещеник, размахващ кадилница, провесена на дълъг златен синджир, следван от дякона, който носеше тежкия позлатен кръст на архиепископа на Ретмут. След кръста пристъпваше самият архиепископ в прекрасни одежди в бяло и златисто с висок владишки жезъл в ръка и двувърха шапка, обсипана със скъпоценни камъни, силно удължаваща ръста му и лицето под нея — строго и съсредоточено.
Келсън бе зад него. Крачеше под златен балдахин, поддържан от четирима благородници в алени ливреи. От двете му страни пристъпваха архиепископ Лорис и епископ Арилан, и двамата в облекло, съответстващо на одеждите на Кориган, с високите жезли на сановете си. Те бяха следвани от още четирима епископа.
След епископите тържествено крачеше Дънкан, заел почетното си място като изповедник на краля. Той носеше Огнения пръстен върху малък, сребърен, богато инкрустиран поднос. Пръстенът и подносът хвърляха ярки отблясъци върху снежнобелия нагръдник на расото му и озаряваха лицето му.
Той бе следван от Морган, носещ Държавния меч в ножницата право пред себе си.
Зад него със сериозно лице, пребледняло от вълнение, Нигел държеше Държавната корона върху кадифена възглавница. Следваха Джихана и Иуон, дук Джеърд и лорд Кевин Маклейн, лорд Ян Хауел, лорд Бран Корис и група други високопоставени благородници и придворни дами, удостоени с честта да бъдат включени в шествието. Повечето, разбира се, нямаха и представа каква буря се надига под бляскавата повърхност на това величествено събитие.
Мислите на Келсън препускаха бясно с приближаването му до високия олтар на катедралата. Той бе прогонил от съзнанието си пререканията с архиепископ Кориган и Лорис като една от най-малките беди сега, макар и да съзнаваше, че тя открехва простор за ред други страхове. Още не бе зърнал сред присъстващите ужасната Чариса, но не се и съмняваше, че тя ще се появи преди края на церемонията.
Той коленичи пред своя аналой вдясно от олтара, погълнат в молитва, докато останалите от шествието заемаха местата си, макар и да си даваше сметка, че това е безполезно за момента. Не можеше да се концентрира върху молитвите, които произнасяше и се оглеждаше крадешком от двете си страни през сключените на лицето си ръце.