Келсън се изправи, за да бъде окичен с отличителните символи на неговата служба. Свещениците пристегнаха пурпурната мантия на кралския сан около раменете му и докоснаха нозете му със златни шпори. Щом метална ризница прозвънтя под голата стомана вън пред тежките врати на катедралата, архиепископ Кориган пое от Дънкан Огнения пръстен, промърмори над него някаква благословия, задържа го вдигнат високо и го постави върху левия показалец на Келсън.
След това направи знак на Морган да се приближи с Държавния меч.
Това бе дългоочакваният миг за Морган, тъй като дори с Огнения пръстен на ръката си, Келсън не можеше да направи магия, преди да бъде докоснат от Печата на Закрилника. Застанал до Келсън, той измъкна от ножницата големия меч и го връчи на Кориган, наблюдавайки разтревожен молбите на архиепископа мечът да бъде използван единствено, за да раздава справедливост.
Накрая Кориган връчи меча на Келсън. Момчето обезпокоено отправи поглед към Морган, докосна с устни оръжието и го предаде на притежателя му. След тази процедура Келсън докосна за миг печата върху пръстена на Морган, после смаян застина на място.
Защото, щом стори това, той не почувства прилива на сила, предсказана му от Брайъновото ритуално стихотворение. Изпълненият му с мъка и страдание поглед потърси трескаво очите на Морган, а Морган почувства буца да засяда на гърлото му.
В някоя брънка на ритуала се бяха провалили. Очевидно Моргановият грифон не бе печатът на Закрилника!
Вън пред катедралата се разнесоха шумни стъпки и множеството зажужа в мрачни предчувствия. Докато Кориган, нямащ представа какво става, продължаваше с ритуала и подаваше обсипания със скъпоценни камъни скиптър на Гуинид на Келсън, вратите на катедралата се разтвориха с приглушен трясък и струя леден вятър просвистя в централния неф.
Щом Морган изви глава към задната част на църквата, в него не остана и капка съмнение по това какво му предстои да зърне. Нито пък бе изненадан.
В катедралата влизаше Чариса, дукесата на Толан, Господарката на Сребърните мъгли, Призрачната. Морган видя силуета й на отворените врати, забулен в бледосиво и синьо, обгърнат от мъгла, която се виеше около нея в зловещо сияние.
Четиринадесета глава
Кой, тогава, е Закрилникът?
Келсън не помръдна от мястото си, щом вратите се треснаха на пантите си, макар да жадуваше да извърне глава и да погледне. Защото дори звукът да бе разцепил тишината, задоволяването на преждевременното любопитство щеше само да го извади от релси. Той не бе виждал никога Чариса и не бе сигурен в себе си как ще реагира.
Ала не бе за препоръчване да посрещне врага и с гръб, застанал на коляно — това също му бе пределно ясно. Просто му бе отреден ужасният шанс да остане в това положение, докато врагът напредваше, но при други обстоятелства никога не би допуснал подобна стратегическа грешка. Ала тъй като така и така оставаше безпомощен, не съществуваше голяма разлика. В определен момент теорията трябваше да се подчини на голите факти, а и откровено казано, той не бе сигурен как ще постъпи, когато се обърне.
Трябваше му време да размисли. Ако се наложеше да блъфира — а това изглеждаше неизбежно в този момент — длъжен бе да има някаква ясна цел, освен голия инстинкт за самосъхранение пред смъртната опасност. Не мислеше, че би замръзнал от ужас, щом я погледне — но нямаше смисъл да изкушава съдбата. Брайън го бе научил на това преди много години.
Различи звука на стъпки, ехтящи в обширното пространство на катедралата и разбра, че противникът му се приближава и че не е сам. Леко вцепенен, той зърна ръката на Морган да се прокрадва към дръжката на широкия му меч. Престраши се да погледне наляво и забеляза, че Дънкан сигнализира на архиепископа да продължат церемонията.
Келсън кимна на себе си в знак на одобрение. Дънкан бе прав. Колкото повече напредваше церемонията, толкова по-неоспорими ставаха законните му права над трона и шансовете му за намиране на изход от заплетеното положение растяха.
Архиепископ Кориган пое короната на Гуинид, обсипана със скъпоценни камъни, от кадифената възглавничка и я издигна над главата на Келсън. Стъпките значително бяха наближили и Келсън зърна над главата си светкавичния поглед на Кориган към нефа, видя го нервно да навлажнява устни и да призовава за продължение на коронацията. Отдясно лицето на Джихана пребледня, щом стъпките зловещо замряха в трансепта.