— Моля те, благослови ни, Боже — започна Кориган.
— Спри! — заповяда нисък женски глас.
Кориган се смръзна от ужас, държейки короната над главата на Келсън, сетне бързо я сне и погледна извинително към него. Погледът му мълниеносно се стрелна още веднъж над принца и той отстъпи назад. По стъпалата към светилището издрънча стомана, после настъпи тишина. Келсън внимателно се изправи на крака, за да огледа неканените гости.
Значението на хвърлената на стъпалата рицарска кожена ръкавица с метални пластини, както и присъствието на въоръжените мъже, стоящи в редица зад жената, бе повече от ясно за Келсън. Щом извърна глава към нефа, той видя най-малко тридесет воини, някои в черните широки роби на мавърските емири, други — в обикновени ризници и бойно облекло. Двама Мури стояха от двете страни на своята господарка, безстрастно скръстили ръце на гърдите си, с тъмни и мрачни лица изпод качулките на черните си бархетни плащове.
Ала най-вече жената привличаше вниманието му. Външността й бе съвсем различна от очакванията му. Никога не се бе замислял преди, че тя може да бъде толкова красива!
Очевидно Чариса бе очаквала тази реакция и бе заложила на нея — безспорно бе намислила появата си така, че да постигне максималния ефект.
От нежната й шия с цвят на слонова кост се спускаше на богати дипли ефирна синьо-сива дреха с яка, обсипана със скъпоценни камъни, а върху нея бе наметнат тъмносив кадифен плащ, украсен с лисичи кожи. Дългата й, светла коса бе сплетена и навита високо на главата й, пристегната от сапфирена коронка. От нея се спускаше син воал, който се стелеше на прозрачни дипли по раменете и гърба й и смекчаваше решителното изражение на лицето.
Именно това изражение отрезви първоначалните чувства на Келсън и го накара да промени преценката си. Защото навитата коса представляваше всъщност тежка златиста корона, обвита в нежносин прозрачен воал — несъмнено символизираща за Чариса друга корона, която се надяваше да придобие преди края на тържеството.
Тя кимна за поздрав, щом очите й се кръстосаха с тези на Келсън, после втренчи многозначителен поглед в рицарската ръкавица, хвърлена на стъпалата между тях. Смисълът на този поглед не убягна на Келсън и внезапно го завладя хладен гняв. Знаеше, че трябва да обезвреди това създание — поне докато не намери начин да се справи с него.
— Какво правите в Съвета на лордовете? — тихо попита той, а в ума му вече се оформяше план за действие. В сивите му очи проблесна студено пламъче, което напомняше за баща му и той внезапно заприлича на два пъти по-възрастен и изпълнен с достойнство.
Чариса повдигна вежди, после насмешливо се поклони. Момчето й напомняше за Брайън отпреди двайсетина години, с изненадващо зряло и властно държане за неговата възраст. Колко жалко, че нямаше да доживее да се възползва от тези облаги.
— Какво правя ли? — язвително попита тя. — Ами добре, ще ти кажа — искам смъртта ти, Келсън. Навярно вече си се досетил. Нима Шампионът ти не те е предупредил за това?
Тя се извърна сладко усмихната към Морган, после отново насочи вниманието си към Келсън. Но на Келсън не му беше забавно.
— Насилственото ви нахлуване в катедралата е нежелано от нас, както и присъствието ви — отвърна хладно Келсън. — Вървете си, докато търпението ни не се е изчерпало докрай. За въоръжената ви свита няма място в този Божи храм.
Чариса се засмя, незасегната от думите му.
— Смела проява, мой малки принце — тя кимна към ръкавицата. — За нещастие, не можеш да се отървеш от мен толкова лесно. Предизвиквам те на двубой за властта над Гуинид. Навярно ще се съгласиш, че не мога да се оттегля, преди да е удовлетворено предизвикателството ми.
Погледът на Келсън мрачно се стрелна към въоръжените мъже, изправени зад Чариса, после отново се спря на нея. Знаеше, че владетелката на Дерините се стреми да го въвлече в дуел с магически заклинания. Знаеше също, че без силата на баща си ще се провали. За щастие, имаше начин да предотврати битката за известно време и пак да запази честта си. А през това време щеше да напрегне мисълта си за решителния сблъсък, който неминуемо щеше да последва.
Той отново се взря в хората на Чариса, после взе окончателно решение.
— Много добре. Като крал на Гуинид приемам предизвикателството ви. И според древните правила на двубоя нашият Шампион ще се сражава срещу вашия по време и на място, които ще бъдат определени на по-късна дата. Това удовлетворява ли ви? — Той бе сигурен, че Морган лесно ще се справи с когото и да било от свитата на Чариса.