Хайде, Келсън. Ти преди се кичеше с хвалебствени слова за своите умения. Ще разкрия твоята лъжа!
Петнадесета глава
Сега започва битка, която смъртният човек не може да проумее
Умът на Келсън бясно препускаше, като пресяваше всяко късче информация за магията на Дерините в търсене на ключа. Той сключи ръце и пръстите му отсъстващо потъркаха Огнения пръстен, а мислите му отново и отново се връщаха към ритуалния стих: „Щастлива утрин, дясна длан. Знакът на Закрилника ще запечата твоята мощ. Знакът на Закрилника ще запечата…“ Знакът на Закрилника…
Внезапно очите на Келсън се фокусираха върху пода, където стоеше Чариса. Никога преди не бе забелязвал знаците, вградени в мраморния под на трансепта — символи на светци, символи на… — в името на Вси Светии! Възможно ли бе това?
Опитвайки се да овладее възбудата си, той обгърна умишлено с нехаен поглед големия кръг от знаци, като търсеше онзи, който не се и осмеляваше да се надява, че ще открие. Ако църквата бе по-нова, нямаше никакъв шанс да го намери. На базиликата „Св. Георги“… за Бога, ето го! Знакът на Св. Камбър, който отдавна бе наречен „Дефенсор Хоминиум“, Закрилник на човека!
С триумфиращ поглед той огледа катедралата. Бе го намерил! Не можеше да има друг отговор. Те необмислено бяха идентифицирали личностите на Защитника и Закрилника в едно при тълкуването на ритуалното стихотворение, и затова смисълът му им беше убягнал. Ала сега…
Той хвърли самоуверен поглед на Чариса и дълго я изучава, преди да заговори. Сега трябваше да подготви сцената за това, което му предстоеше да извърши.
— Ти каза, че се страхуваме от двубоя с теб, Чариса — с равен глас изрече той. — Призна, че си убиецът на крал Брайън. Причини сериозни рани на човек, към когото изпитваме същата дълбока почит. И се опита да умъртвиш майка ми, когато тя направи усилие да предотврати действията ти. Но сега вече мина времето за празни приказки — той самоуверено огледа множеството. — Отмина времето и за милост и пощада, които смятахме да ти предложим дори в светлината на всичко, което се случи. И сега те предупреждаваме, Чариса. Приемаме предизвикателството ти и сме съгласни на двубой, макар и с известна неохота на това свято място. Но тъй като ти ни принуждаваш да си послужим със сила, не можем да ти гарантираме нито милост, нито обещание за лека отплата.
Чариса предизвикателно вирна глава.
— Призрачната няма нужда от пощада, Келсън. И когато такива хвалби са построени само на лъжи, мога единствено да се изсмея. Ела, ако не си страхливец. Готова съм да се сражавам с теб.
Келсън й хвърли пренебрежителен поглед, после отклони очи към Морган и Дънкан и леко им кимна. Той се пресегна към шията си и разкопча тежкия виненочервен плащ, а Нигел внезапно пристъпи напред и го пое; възбудата му и надеждите му пред изхода на двубоя се чувстваха осезаемо в светлината на новото познание на Келсън. Младият принц създаваше впечатление на сигурност пред вуйчо си, когато се обърна и закрачи бавно по олтарните стъпала. Нигел прибра пелерината в ръка и се присъедини отдясно към Морган и Дънкан.
Щом Келсън се спусна по стъпалата, Чариса се отдръпна в отдалечения ъгъл на трансепта, може би на четиридесет стъпки и изчака Келсън да спре и да вдигне ръкавицата.
Той бавно се изправи и изчисли пестеливо движенията си така, че да достигне колкото се може по-скоро знака на Камбър. С ъгълчето на окото си съзираше целта си на двадесетина стъпки разстояние напред и малко вляво. Закрачи към Чариса с металната ръкавица, свивайки леко вляво, за да достигне знака. После, преди да е стъпил върху него, хвърли надясно пред себе си ръкавицата. Щом тя изплющя върху мраморния под, той стъпи върху знака.
Морган и Дънкан наблюдаваха сцената с нарастващо напрежение, тъй като рискования ход, който предприемаше Келсън, бе насочен към опасно неравенство в силите с ужасяващи последствия. Съществуваше също така и несигурност пред това, което бе замислило момчето. А че имаше план, бе очевидно, ако се съдеше по погледа, който им бе хвърлил преди да се спусне по стъпалата. Щом доближи знака, те се досетиха какво има предвид. Ала доколкото можаха да забележат, не последва никаква реакция, щом Келсън захвърли ръкавицата и стъпи върху знака.
Чариса се загледа за миг презрително в ръкавицата, накара я да заиграе в дланта й и я запокити към един от нейните стражи. Сетне леко се поклони и пристъпи няколко крачки по-близо към Келсън. Принцът никога не бе изглеждал толкова млад, толкова самотен.
— Готов ли си да започнем, мой принце Келсън? — запита Чариса, като думите на отдавна оформения ритуал се затъркаляха от езика й с школувана лекота.