— Спомняш ли си, че ти разправих как излекувах Дери миналата нощ? Е, този път трябва да сторя същото и със себе си. — Той посегна към гърдите си, за да се увери дали печатът с грифона е още на мястото си.
— Мисля, че вече знам начина, но ще се наложи да ми помогнеш. Подкрепи ме, насочи стрелата на мислите ми, но не се намесвай. Ще се докосна до някои сфери, които са… твърде съмнителни.
— Ще влезеш в съглашение с някои еретични сили, това ли се опитваш да ми внушиш, Аларик?
— Може би — промълви той.
Той се загледа умислен към кръга на двубоя и немощно се усмихна, щом забеляза как Келсън умело отбива особено опасните удари, а после зарея останалото си внимание към печата на левия си пръст и се отдаде на концентрация. Очите му леко се замъглиха, щом влезе в първата фаза на транса на Турин и попадна под въздействието му. Дънкан също вглъбено се вторачи в печата. Свещеникът бързо влезе във връзка с него и предостави свобода на мисълта си да се слее с блужденията на своя побратим, остави се да бъде понесен от потока на съзнанието на Морган, за да може да му се притече на помощ и окаже подкрепа. Ала Нигел нямаше и представа за този нов развой на нещата, макар само на лакът разстояние.
За Келсън времето минаваше безконечно бавно. Успехите му в сражението със зверове и фантоми, реални и митични, едни от които бе победил, а други сам бе призовал, му се струваха като чудовищен неясен кошмар сред мрака на отдавна отминала нощ. Дракони и змейове, хвъркати същества, размахващи отвратителни пипала, грифони, бълващи огън, стенректи, като онзи, който му бяха подхвърлили в градината, влечуги — списъкът бе неизброим. Дори сега Чариса предизвикваше нещо ужасно, което безмилостно трябваше да срази.
Той се изпъна като струна нащрек, щом внезапно долови в последното заклинание на Чариса нещо по-необичайно от изричаните досега. Още щом пръстите й се задвижиха в по-особен ритъм, Келсън усети, че това заклинание е по-мрачно от предходните. Внимаваше да чуе думите на монотонната й песен.
Докато нашепваше заклинанието, около нея се раздра оглушителна гръмотевица и гъста черна пара се засгъстява във висока, тъмна сянка, подобна донякъде на човек, но с люспеста кожа, остри нокти и зъби.
Тя се задържа за миг, примигвайки безпомощно пред ярката светлина, с която не беше привикнала. Келсън стисна безсилно длани пред нея и го пронизаха ледовити тръпки, тъй като почувства, че няма противодействие срещу тази магия. Щом създанието възвърна сетивата си и запристъпва през обръча към него, той направи няколко напразни заклинания за спиране.
С гърчове и страховити, предизвикателни викове, създанието продължаваше тромаво към Келсън през кръга, издишвайки сини пари и пламъци, а кървясалите му очи пламтяха и хвърляха алени отблясъци из катедралата.
Когато то пресече наполовина кръга, паника обхвана Келсън.
Шестнадесета глава
Ти положи на главата му корона от чисто злато.
Той измоли от тебе живот; и ти му го дари.
Създанието продължаваше да напира и в този миг на Келсън му хрумна друго спасително противозаклинание. Той отстъпи няколко крачки назад и устните му се раздвижиха в изричането на магия, гласът му се извиси все по-силен и по-уверен, докато обзелата го паника бе задушена.
Щом привърши със стихотворението, Келсън вдигна ръце във въздуха и ги насочи решително към една точка на няколко стъпки пред себе си, почти на мястото, където беше чудовището.
Точно в този миг слънцето показа лик иззад облаците и замята лъчи през високите витражи на катедралата, хвърляйки брилянтни, пъстроцветни отблясъци върху пода, там, накъдето Келсън бе насочил ръцете си.
Чудовището залитна и се загърчи в широкия сноп светлина, сред вулкан от пламъци и жарава. То зави от болка и гняв и се замята от ужас в цветовете под нозете на Келсън, но не можеше да се изтръгне от заслепяващия го сноп светлина и да се доближи до младия крал.