После гърчовете му замряха и формите му постепенно се стопиха. Останаха само струйки остър син дим и трепкащите светлинки от златно и пурпурно червено, там, където то бе стояло приковано.
Келсън облекчен отпусна ръце, Огненият пръстен застрашително заблестя и в същия миг слънцето се скри зад облак. Стаена въздишка на облекчение премина в катедралата и Келсън вдигна очи, за да срещне погледа на Чариса. Той пристъпи напред с лице към нея и иронично забеляза, че мястото, на което бе сразено чудовището, не бе никое друго, а знакът на Св. Камбър, изписан на пода. После въздъхна в мълчалива благодарност пред този или пред това, което го беше спасило. Очите му загоряха решително, щом заговори.
Щом Келсън свърши своето финално заклинание, в катедралата примрачня. Извън широките порти в края на централния кораб той видя, че небето също е помрачняло, макар да бе още малко преди обяд.
Чариса мъчително, неловко преглътна и за пръв път притеснение се изписа на лицето й. Тя се страхуваше в този миг, но нямаше избор. Пръстите й още веднъж потрепнаха в заклинание за защита.
При последните думи на заклинанието от двете половини на кръга внезапно се заотделяха сини и червени аури, които заискриха и се превърнаха в блестяща полусфера над тях. Когато цветовете се врязаха един в друг, ярко виолетово припламна с пукот в тъмнината — единствената светлина в катедралата, освен тази на кандилниците.
След като двамата съперници се отдръпнаха към местата си, взаимнопреливащите се цветове се заиздигаха и завълнуваха между тях, като всеки се стремеше да пробие и разкъса слабите места на другия. Те дълго изглеждаха равностойни. Но накрая виолетовият огън се насочи към Чариса.
Щом кълбото стана пурпурночервено, без оттенъка на синьото, страх пробяга по лицето на Чариса. Смъртоносното сияние между нейната сила и бавното, но неотклонно настъпление на Келсън изпълниха очите й с ужас, щом достигна границата на кръга. Раменете й накрая се блъснаха в мазната, лъскава повърхност на бариерата и тя се закова, неспособна да предприеме повече нищо. Когато пурпурното най-сетне я погълна, тя нададе дълъг, пронизителен агонизиращ вик, примесен с ярост, който бавно заглъхна, докато тя се смали до нищожни размери.
После тя изчезна. Изчезнаха също и пръстенът от пурпурночервена аура и полукълбото. Всичко, което остана, бе едно младо момче в ослепително бяло облекло, застанало върху знака на отдавна забравен светец-отстъпник, прекалено замаяно от победата си, за да може да се присъедини към виковете, които се разнасяха от множеството наблюдавали сцената с надежда и упование.
Навън тъмнината се бе прояснила и небето бе чисто. При радостните възгласи под свода Морган разтвори очи и се усмихна, протегна ръка към раненото си рамо и откри, че е изцерено. Вдигна в почуда очи от онова, което бе успял да извърши и Дънкан също ококори срещу него широко очи и му помогна да се изправи. Морган пристъпи до все още замаяния Келсън и леко положи длан върху рамото му.
При допира му момчето се стресна и с удивление и изненада извърна към него очи.
— Морган! Как така?
— Не сега, мой принце — топло отрони Морган, като посочи с ръка към все още възбуденото и радостно множество и се усмихна. — Трябва да завършим коронацията.
Той хвана Келсън за ръка и го поведе към светилището по стъпалата, където ги очакваше архиепископът, изумен и изплашен все още от онова, което се бе разиграло само преди миг пред очите му. Щом глъчката поутихна, Нигел запристъпва напред с кралския държавен плащ и го наметна гордо върху раменете на младия принц, главозамаян все още от стеклите се събития. А Джихана, която със смъртта на Призрачната бе освободена от магията, стана бавно от мястото си и се загледа неразбиращо в своя син.