Келсън долови погледа й и се изтръгна от групичката, насъбрана около олтара. Колебливо пристъпи към нея и падна на коляно в нозете й.
— Ти рискува много за мен — каза той, сякаш го бе страх да я докосне.
— Ще ми простиш ли, че постъпих против волята ти? — промълви Джихана, като взе ръката му и я приближи до устните си.
— Моля те, не ми искай прошка сега. Остави ме да ти се порадвам, че си жив.
Сълзите й мокреха ръката му.
Келсън стисна нейната, избърса скришом издайнически бликналите си сълзи, после се отдели от нея и се изправи на крака. След като измина няколко крачки, той се извърна наново към олтара с озарено от усмивка лице. Архиепископ Кориган, архиепископ Лорис и епископ Арилан вдигнаха украсената със скъпоценни камъни корона на Гуинид и зашепнаха древната ритуална молитва за коронацията.
— Благослови, моля ти се, Боже, тази корона. Благослови също твоя покорен слуга Келсън, върху чиято глава полагаме днес знака на кралското могъщество. Нека благодарение на твоята воля бъде изпълнен с всички качества на достойния принц. Чрез вечния крал, Господи наш, който живее и властва в Теб в светото триединство на Свещения дух, Амин.
Ето какво чуха и видяха хората.
Ала за тези, в чиито жили течеше Деринийна кръв, гледката бе по-различна. Четвърта фигура за тях поддържаше короната над главата на Келсън — висок, властен рус мъж, отличен в блестящия златен плащ на древните господари на Дерините. И за онези, които го бяха съзрели, бе изпратено друго послание извън обикновената форма на коронацията. Блестящият странник използва древната форма на Дерините, за да предназначи съвсем различна съдба за младия крал, когото коронясваше в момента.
— Келсън Синил Рис Антъни Халдейн, полагам короната ти в името на Всемогъщия, който знае всичко и в името на този, който бе дълго време закрилник на човечеството. Келсън Халдейн, ти си господар на хората и на Дерините. Желаем ти дълголетие и благополучие, кралю на Гуинид!
Щом короната легна върху главата на Келсън, Деринийното видение се стопи, а Морган и всички други останаха, докато Келсън не бе дарен и с останалите служебни почести.
Когато прелатите привършиха работата си, Морган леко се извърна към Дънкан и прошепна с нисък глас.
— Дънкан, видя ли и ти онова, което аз забелязах?
Дънкан едва доловимо кимна.
— Знаеш ли кой е той? — настоя да изтръгне отговор Морган.
Дънкан се огледа неспокойно встрани и насочи поглед към церемонията. Сега свещениците се кълняха във вярност и преданост към своя крал и скоро всичко щеше да приключи.
— Дай ми възможност сам да се досетя — прошепна му Дънкан. — Това беше твоят странен непознат.
Този път бе ред на Морган да кимне.
— Да не мислиш, че е Св. Камбър?
Дънкан поклати глава и се намръщи.
— Той говореше в името на Св. Камбър, което прави загадката далеч по-сложна.
Морган леко въздъхна и пооправи плаща си. Ако го прегънеше на три, можеше да прикрие дупката в туниката си и засъхналата кръв отстрани.
— Радвам се, че не е Св. Камбър — прошепна Морган, преди да изкатери стъпалата и да отдаде почит на новия крал. — Не ми харесва да съм мишена на небесните специални услуги. Това ме кара да се чувствам неловко.
С тези думи той коленичи пред Келсън и му подаде ръцете си. Гласът му проехтя ясен и мощен сред глъчката в катедралата, щом зарецитира древната клетва.
— Аз, Аларик, дук на Коруин, ставам верен твой поданик, блюстител на закона, който ще ти бъде предан за вечни времена; нека вярата и истината съпровождат винаги моите дела, на живот и смърт. Помогни ми, Боже.
Морган се изправи, за да посрещне кралската прегръдка, а останалите — Нигел, Иуон, лорд Джеърд, Кевин Маклейн и Дери — повториха клетвата си за вярност към новия си владетел. Морган измъкна още веднъж държавния меч и го задържа изправен пред краля, докато всички лордове и барони се притекоха и се заклеха във верноподаничеството си. После всички оформиха шествие пред катедралата вън.
Свещениците прекосиха трансепта и се стълпиха долу, в централния кораб. При смъртта на Чариса хората й се бяха стопили в тълпата и сега провъзгласяваха в един глас Келсън за крал. Ала точно когато Келсън и свитата му минаха през трансепта, слънцето се показа иззад ръждивата облачна маса.
Още веднъж оцветената в пъстри отблясъци светлина нахлу през високите витражи и образува светло петно в нозете на Келсън. Той се спря и гласовете в катедралата замлъкнаха в смутено очакване, щом всички отправиха поглед към младия си господар. Защото преди бяха станали свидетели на смърт в пъстроцветната игра на светлините.