Келсън се загледа през прозореца и се усмихна на смълчаното море от ведри лица. После спокойно пристъпи в светлината.
Последва продължителна въздишка на почуда. Защото в светлината не настъпи повече смърт. Богати ручеи светлина заблестяха върху скъпоценните камъни на Келсън и огряха короната му като хиляди слънчеви изгреви в Гуинид…
Той се обърна към Морган и Дънкан, давайки им знак да го последват в светлината. Те се подчиниха без колебание.
Светлината блестеше в златистите коси на Морган, върху богато извезания му кадифен плащ и върху снежнобялата връхна дреха на Дънкан в гама от богати, искрящи цветове. Тогава тримата слязоха надолу към централния кораб.
Щом шествието се понесе, сред тълпата се разнесоха ликуващи възгласи и сърдечни викове „Бог да пази крал Келсън! Да живее краля!“
И кралят на Гуинид се отдръпна от шествието, за да приветства признателния народ.