— Добър ден, сеньор Гауди — поздрави го шивачът от отвореното си ателие.
Беше потънал в мисли и поздравът го сепна.
— Добър ден. Да, точно така. Чудесен ден. Без нито едно облаче в небето.
Толкова неща се тълпяха в главата му. През петте години, откакто получи дипломата си за архитект, поръчките направо валяха. Първо работническата кооперация „Ла Обрера Матаронезе“. Каза Висенс, голяма къща в района Грация. И ловен павилион за влиятелния индустриалец Еусеби Гуел, който намекна, че ако нещата тръгнат добре, може да има и други поръчки. Днешната среща беше донякъде досадна. Търговец на книги на име Бокабела, с когото никога не беше се срещал, но който се славеше като скандален ексцентрик, беше започнал частно финансиран църковен проект. Нова катедрала в град, който вече си имаше една — обичаната от всички катедрала „Свети кръст и света Еулалия“.
Явно е имало проблем с първия архитект, нает за проекта. Франсиско де Паула дел Вилар се беше задържал само една година и накрая бе вдигнал ръце заради разправиите си с Бокабела. Хуан Марторел, един от старите професори на Гауди и покровител на невероятно талантливия млад мъж, го беше препоръчал и от уважение към наставника си Гауди се съгласи да се срещне с книжаря.
Докато приближаваше строителната площадка северно от пълния с файтони моден Авингуда Диагонал, Гауди видя армията от работници на големия ограден участък. Имаше частично положени основи, но бе невъзможно да се определи дизайнът на сградата. Гауди беше чувал, че замисълът е за някаква неоготическа катедрала, но не бе обърнал особено внимание на приказките. Имаше си предостатъчно свои проекти, които да занимават мислите му.
Бокабела го забеляза пръв и се завтече да го посрещне.
— Вие трябва да сте Гауди — извика той отдалеч. — Казаха ми, че имате червена коса, а вие сте единственият червенокос мъж, когото виждам тук!
Бокабела беше побелял и носеше гъсти бели мустаци. Бе два пъти по-възрастен от Гауди, но се движеше като младеж с малки бързи крачки. От него бликаше безгранична енергия. Когато стигна на една ръка разстояние от младия архитект, той спря и впери поглед в него.
— Това е провидение, сеньор! Не може да има друго обяснение. Завчера сънувах, че спасителят на моя проект, който онзи разбойник Вилар се опитваше да унищожи, ще е синеок! Вие имате най-сините очи, които съм виждал някога!
Гауди не знаеше как да отговори и затова просто каза:
— За мен е удоволствие да се запознаем, господине. Делото ви и вашата филантропия от името на църквата са ми добре известни.
Бокабела бе основателят на група, посветила се на свети Йосиф, който според привържениците й не е получил заслужено уважение като Дева Мария. „Цялото семейство е важно — разпалено обясняваше Бокабела. — Това не означава, че омаловажаваме Светата майка или Младенеца. Но Йосиф е бил съпруг на Мария, а в живота на християните няма нищо по-важно от семейството. Това е особено важно за бедните и нещастните сред нас. Този храм ще бъде храм за бедните!“
Работата беше започнала през 1882 г. По замисъла на Вилар храмът трябваше да бъде съживяване на готическата традиция и да се изпълни в стандартната за една катедрала форма.
Книжарят разведе Гауди из строежа. Младият мъж надникна в изкопа за криптата, огледа основите и отбеляза хаотичната работа на каменоделците.
— Да, сеньор — каза Бокабела. — Хората са като кораб без кормило. Не мога да ги ръководя. Аз разбирам от книги. Нямам никаква представа от камъни.
Гауди прегледа архитектурните планове на Вилар и мълчаливо ги оцени като банални и лишени от вдъхновение. Самият той вече си беше създал свой силен естетически стил, който прегръщаше възможностите на модернизма и отиваше отвъд него, за да включи още по-натуралистични елементи. Не можеше да мине през парк, без да откъсне някое лале и да изучи стъблото му, или да попадне на умряла птица, без да разгледа крилете й. А един негов приятел хирург го беше вкарал в отделението по анатомия на медицинското училище, за да види човешки скелет, освободен от плътта.
В края на обиколката Бокабела пламенно му предложи да поеме поръчката.
— Вие сте човекът за това, сеньор Гауди. Нямам никакви съмнения. Ще се заемете ли с храма? Ще ми помогнете ли да осъществя идеята си?
Гауди любезно отговори, че ще обмисли предложението, но добави, че е ужасно зает и изобщо не е сигурен дали може да се справи с един толкова мащабен и значим проект. В същото време ясно даде да се разбере, че ако случайно приеме, което беше малко вероятно, в никакъв случай няма да остане роб на дизайна на Вилар. И че иска да има пълен контрол върху архитектурата.