Бокабела енергично закима в отговор на този ултиматум.
— Кога ще получа отговора ви? — настойчиво попита той.
— Заминавам на кратка почивка в Монсерат — отвърна Гауди. — Ще имате отговора ми, когато се върна.
— Монсерат! — възкликна книжарят. — Скъпи мой Гауди, знаех си, че вие сте подходящият човек! По няколко пъти на година ходя на поклонение в Монсерат и именно при едно от тези посещения се загледах в картина на Светото семейство и получих откровението, че трябва да изградя храм в негова чест. Идете в Монсерат и се молете. Сигурен съм, че ще се върнете с добра вест за мен.
Гауди приготви малка раница за пътуването си. След половин ден път с файтон и дълго ходене по добре отъпканата планинска пътека се озова в манастира, където бе посрещнат топло от абат Мигуел Мунтадас. Абатът беше древен като светата обител, както сам обичаше да казва. Заемаше този пост вече трийсет години и бе мечтател с ясна идея как да възстанови унищоженото от французите. Армията на Наполеон беше опожарила манастира и взривила няколко сгради през 1812 г., оставяйки след себе си купчина развалини. Преди няколко години Мунтадас беше научил, че пламенният млад пилигрим е архитект, и оттогава не го оставяше на мира.
Още преди Гауди да остави раницата си и да пийне глътка вода, абатът, който бе изключително пъргав за годините си, го задърпа за ръкава да му покаже къде смята да прокара зъбчата железница за поклонниците и къде ще се издига новата базилика.
— Казаха ми, че папа Лъв ще развърже кесията си за нас — възкликна щастливо. — Съставена е комисия. Архитект на базиликата ще бъде Вилар. Предложих вас, но се боя, че те искаха човек с повече опит. Одобрявате ли Вилар?
Гауди изсумтя.
— Ще свърши добра работа.
— Може пък при изкопаването на криптата да намерим Светия Граал! — подхвърли абатът, повтаряйки една стара шега.
Макар че повечето поклонници трябваше да разпъват палатки и да се грижат сами за настаняването си, Гауди се ползваше с привилегията да отсяда в отделна килия в спалното на монасите. Там той разопакова оскъдния си багаж и легна на матрака да си почине.
За своя досада откри, че плаче. С усилие на волята спря потока сълзи и сви юмруци, разгневен на собствената си слабост.
Трябваше да се справи! Трябваше да я изгони от ума си!
Открай време беше интроверт, не го биваше във воденето на разговори, предпочиташе да чете или да скицира, вместо да говори с друг човек. И определено не беше по женската част. Всъщност, никога не му се беше случвало да бъде с жена. Това обаче се промени, когато се появи малката му племенница Росита, и в главата му се завъртя идеята за спътница в живота и създаване на истинско семейство.
Приятелят му Салвадор Пагес от Матаро го бе запознал със съгражданина си сеньор Мореу, който имаше две дъщери. Така срещна Хосефа, стройна красавица, която всички наричаха Пепета. Гауди бе поразен от стрелата на Купидон. Пепета имаше изящни черти и червеникавозлатиста коса, почти като махагон. Пееше, свиреше на пиано, беше спортен тип и обичаше да плува в морето — нещо доста дръзко за едно момиче, по мнението на някои. Освен това бе свободомислеща и дори четеше републикански вестници!
Макар да бе стеснителен и плах, Гауди в крайна сметка успя да събере кураж да й предложи брак, но научи, че тя вече е сгодена за друг, някакъв преуспяващ търговец на вълна. Съсипан, той се затвори във вътрешния си свят да се справи с мъката, отдаде се на усилени молитви и самобичуване — не с коприва или камшик, а с укори към самия себе си.
Не беше достоен. Щом Пепета го беше отхвърлила, щеше да го отхвърли и всяка друга жена. Затова трябваше да отиде по-далеч. Щеше да заживее като водещите испански мистици, прегърнали Живия пламък на любовта, духовния път, водещ към Бог чрез отричането от плътта. Щеше завинаги да избягва компанията на жени. Щеше да пости и да се лишава от месо. Щеше да се пречиства с вода. И най-вече щеше да работи!
А когато напираха сълзи по изгубената любов или по пътя, по който не беше поел, просто щеше да стъпче тези мисли.
Стана от леглото, коленичи и се замоли.
В тишината на вечерта, след молитвата с монасите в тяхната импровизирана църква, Гауди излезе да се разходи на чист въздух. Докато вървеше през шубраците в края на манастира, той се замисли за лекомислените думи на абата за Граала.