Не беше тайна, че Монсерат винаги е бил сочен като едно от възможните места, където се намира Граалът. Всъщност монасите и дори абатът хитро се възползваха от тази легенда, за да увеличат притока на поклонници и дарения. Гауди мислено си отбеляза, че трябва да се върне тук в началото на изкопните работи, за да види какво излиза от земята.
Разходката го отведе до параклиса на свети Искле, едно от любимите му места в планината. Гауди винаги беше намирал малката постройка за съвършена във всяко отношение, с примитивна архитектура и с една-единствена цел, която изпълняваше блестящо — да създаде просто пространство за възхваляване на Бог и за пълно отдаване на молитвата. Гауди знаеше, че параклисът ще бъде само негов, тъй като монасите скоро щяха да си легнат. Преди да влезе, той изгаси пурата си и я остави на един плосък камък.
Вече се беше стъмнило и Гауди извади кибрит, за да запали свещ. Тук нямаше места за сядане. Монасите коленичеха или се просваха пред олтара на рогозка, и той щеше да направи същото. Но сега рогозката беше навита и подпряна на една от стените. Това имаше обяснение — единият й край беше почернял и обгорен, вероятно от паднала свещ. Гауди си помисли, че едно от предимствата на изцяло каменните постройки е, че в тях няма много неща за горене.
Запали свещите на олтара и се възхити на примитивната простота на големия железен кръст. Нищо в него не разсейваше човек от молитвата му — нямаше го дори страдащия за човешките грехове Христос. Гауди реши да отправи още една лична молитва. Беше позволил на Пепета да се промъкне в мислите му, поради което се чувстваше особено слаб и се нуждаеше от допълнителна доза духовна подкрепа.
Отпусна се на хладния камък и сведе глава, но преди да успее да каже първото „Аве Мария“, нещо го разсея. Пръстите на дясната му ръка бяха потънали в някаква вдлъбнатина в една от плочите и когато се надигна да разгледа, Гауди видя още една до лявата му ръка.
Любопитството го накара да се изправи и зоркият му поглед веднага забеляза още две вдлъбнатини на едно тяло разстояние от олтара. Гауди взе свещ от свещника и я поднесе към всяка от ямичките, като ги опипваше с пръст. Ясно си личеше, че са дело на човешка ръка, прецизно издълбани и огладени.
И тогава забеляза друга аномалия. Гауди бе майстор на цвета, на тесктурата, блестящо обучен в строителните техники. Хоросанът между камъните не изглеждаше наред. Беше по-груб от останалия и с половин нюанс по-тъмен. Гауди закрепи свещта на пода, извади джобното си ножче и застърга с малкото острие. Хоросанът беше ронлив и излизаше на бучки. Докато хоросанът от дясната му страна беше твърд като самите каменни плочи.
Гауди се изправи и сгъна ножчето.
Вгледа се във вдлъбнатините и когато прозрението го осени, отиде до входа на параклиса и погледна навън, за да види дали някой не идва.
След като се увери, че е сам, легна върху камъните и напипа вдлъбнатините с ръце и крака. После задърпа силно, сякаш се набираше нагоре по скала.
Усети как хоросанът поддаде и задърпа още по-силно. Камъкът към олтара започна да се плъзга и внезапно единият му край пропадна със силно тупване в някаква кухина. Гауди изведнъж се оказа легнал върху наклон с главата напред.
Стреснат, той се надигна и грабна свещта.
Под плочата имаше правоъгълна дупка!
С цялата си сила Гауди вдигна каменната плоча и я избута настрана.
Бръкна в дупката и напипа нещо гладко, нещо топло, по-топло от околните камъни, по-топло и от собствената му ръка. Издърпа предмета, сложи го в скута си и вдигна свещта.
Моментално разбра какво е.
Какво трябваше да бъде.
— Боже мой — изхлипа той. — Боже мой, Боже мой, Боже мой.
Дишаше толкова тежко, та му се стори, че ще изгуби съзнание.
С мъка се овладя и се опита да реши какво да прави.
Действаше почти инстинктивно. Откъсна лист от джобния си бележник, с който не се разделяше, написа няколко прости думи, сгъна бележката и я постави в кухината. После върна каменната плоча на мястото й, събра останките от мнимия хоросан и ги смеси с песъчливата пръст около параклиса и с малко слюнка. Заглади новата замазка с джобното си ножче, скри съда под сакото си и буквално побягна обратно към килията си.
Щеше да прекара целия си живот в покаяние за стореното през тази нощ. Не биваше да го взема, нито да го запазва за себе си, но, седнал сам в простата монашеска килия, той цяла нощ се взираше в него и се възхищаваше на необичайните му качества.