Не се познаваше лично с Джеръми Харп; беше го виждал няколко пъти при посещенията му в Бейсингсток за изнасянето на някоя мотивираща реч. Но беше чел за него на сайта на компанията — че е защитил докторат по приложна физика в Манчестър и има ключова роля в началните етапи от разработката на неодимовите магнити. Според написаното, ако не е бил той, светът нямало да има твърди дискове, скенери за ЯМР, сервомотори и безжични уреди. Харп бил сериозен учен в началото на кариерата си, но след разрастването на компанията му се оттеглил от активна работа и се посветил на други интереси, например събиране на произведения на изкуството.
Джипиесът предупреди Артър, че трябва да излезе от магистралата. Бинфорд се намираше на изток от Билдестон и представляваше малко селце с няколко живописни хижи, една кръчма, поща и магазин. Влизаш и направо излизаш, помисли си Артър, докато минаваше през селцето. До Бинфорд Хол се стигаше по много тесен второстепенен път. Ако срещу него се появеше друга кола, Артър трябваше да отбие от пътя. Входът към имението беше, меко казано, скромен — неугледна, посипана с чакъл алея и малка дървена табела, предупреждаваща, че имотът е частен. Явно свръхбогаташите не обичаха да парадират с положението си.
След един остър завой се появи портиерната. Имението имаше висока желязна порта и яка ограда с предупредителни знаци, че по нея тече ток. Когато Артър спря, от портиерната излезе млад мъж със синьо сако, къса руса коса и бележник в ръка.
— Здравейте, господин Мелъри — поздрави енергично той с ясно доловим бурски акцент. Свали тъмните си очила и надникна в колата. Сякаш мигом попи съдържанието на купето и си сложи отново очилата. — Ще съобщя за пристигането ви.
Алеята от другата страна на портата беше с много завои и настлана с невъзможно бели камъни.
— Мътните да ме вземат — промълви Артър, когато алеята се изправи.
Имението беше великолепно, истински шедьовър с червените си тухли, кулички и фронтони, разположени в Е-образна форма насред обширен парк. Артър скоро щеше да научи, че първоначалната постройка е била издигната през епохата на Тюдорите, около 1490 г., макар че непрекъснато е била украсявана и подобрявана през вековете. Доколкото можеше да прецени, сградата имаше четиридесет стаи; оказа се, че са с двайсет повече. Докато приближаваше, той намали скоростта, както човек би намалил скоростта на лодка, когато влиза в пристанището, за да не вдигне вълни.
Паркира в предния двор. Слезе и се зачуди дали ще успее да намери звънец на масивната дъбова врата, но точно тогава тя се отвори и някакъв жизнен дребен мъж му махна ентусиазирано.
— Привет! — извика Харп. — Добре дошъл в Бинфорд Хол. Как пътува, Артър?
Докато разменяха задължителните любезности, Артър получи първите си впечатления от домакина. Харп беше румен, с червен нос като на пияница, макар че при по-внимателно вглеждане се оказваше, че е просто някакъв пъпчив обрив. Артър реши, че може би е розацея — упорито заболяване, с което явно не можеха да се справят и милиардерите. Всъщност през уикенда не забеляза Харп да пие кой знае колко. Това обаче не можеше да се каже за госпожа Харп, която винаги държеше чаша в ръка.
Харп имаше въздълга прошарена коса и блестящи интелигентни очи. Изпъкналият му корем можеше да му придаде вид на пълен, но дрехите му бяха толкова добре ушити и изгладени, че изглеждаше просто в добро здраве. Артър си помисли, че сигурно всеки път, когато бъдат свалени от дребната му фигура, те незабавно отиват на химическо и че дори безупречно чистите му обувки, подложени на ужасите на чакълената алея, ще бъдат пратени за смяна на подметките.
— Влизай — подкани го Харп. — Остави си чантата. Ще наредя да я отнесат в стаята ти. Освежи се набързо и ще те разведа, докато още е светло. Чудесно е, че си тук. Направо великолепно. По-късно ще те запозная с жена си.
Преддверието беше огромно и облицовано с ламперия; бе високо цели два етажа и в него посетителите изглеждаха като джуджета. Изящно извито стълбище водеше до галерия с перила. По стените висяха портрети и пейзажи в тежки гравирани рамки; Артър можеше да се закълне, че видя подписа на Рембранд на един портрет в кехлибарени тонове на някакъв селянин с бузи като ябълки.
Харп явно следеше погледа му, защото не закъсня да се обади.
— Да, точно така. Рембранд е. Купих картината на търг заедно с един Де Гелдер и един Халс преди десетина години. Трябваше да купя още, когато имах възможността. Холандските майстори винаги са хит на пазара.