— Да пием за паметта на приятелите ти.
Артър прокарваше металотърсача си „Гарет“ над буците пръст. Беше слънчево и свежо, дори хладно — когато започна лова в осем сутринта, дъхът му излизаше на пара от устата. Ботушите му потъваха дълбоко във влажната пръст, богата и пълна с обещания — обещания за изобилна реколта от зимна пшеница, обещания за съкровище.
Макар че най-добрата му находка от сутринта беше една стара подкова, Артър беше доволен. Това бе първото му излизане на терен след болницата и беше чудесно да усети вятъра по лицето си и да чуе песента на птиците. Подобно на играч на голф, който не се интересува много от резултата, а се радва на прекараното навън време, Артър радостно кръстосваше нивите от изток на запад и от запад на изток, като внимаваше да не претърсва една и съща площ два пъти.
През слушалките чу приглушен звук на двигател. Вдигна очи и видя някакво АТВ да приближава откъм имението. Машината спря на стотина метра от него. Мъжът от портиерната вдигна бинокъла си. Артър не се подразни, че го следят. Може би човекът беше благодарен, че има какво да прави през сънената събота.
По пладне заби градинската си лопата в земята, за да отбележи докъде е стигнал, и отиде при колата за сандвича, приготвен му от персонала в кухнята.
С напредването на следобеда ръката и рамото започнаха да го наболяват от еднообразните движения. Слънцето вече се спускаше към хоризонта. Пазачът му по едно време си отиде, но после се върна отново и сега го наблюдаваше от работещото на празни обороти АТВ. Артър непрекъснато нагласяваше настройките за засичане на желязо на металотърсача, за да сведе до минимум намерените боклуци, но повече от час не бе чувал сигнал в слушалките си.
Беше се отнесъл и си мислеше за дребни неща, като ятото патици, което прелиташе над главата му, когато резкият звуков сигнал насочи вниманието му обратно към пръстта. Приятен и ясен среден тон, доста слаб. На екрана на металотърсача се изписа 64 — добър номер, който включваше и скъпоценни метали. Дълбочината беше около метър. Артър премести металотърсача малко по-напред и получи ясен двоен сигнал, също с показател 64. Два предмета.
Направи още една дъга на север от двойния тон и внезапно в слушалките му зазвуча цяла симфония.
Никога досега не бе чувал земята да го призовава по такъв начин.
Потисна желанието си да падне на колене и да започне да рови с градинската лопатка, вместо това внимателно маркира границата на сигналите. Когато приключи, заби лопатката в средата на петното, остави металотърсача и бързо тръгна към джипа си за правата лопата.
Започна да маха горния слой, като от време на време проверяваше сигналите с детектора, докато не очерта границите на зоната, която се оказа приблизително три на два метра. Хълбокът започна да го боли, но нямаше намерение да позволява на болката да му попречи.
С всяко забиване на лопатата изваждаше пръст с размерите на книга. Беше участвал като доброволец в археологически разкопки и знаеше колко внимателно работят професионалистите. След като махна чимовете, прокара металотърсача над тях, за да се увери, че в тях няма метал. После слезе в плитката яма и също я преслуша. Симфонията звучеше по-силно.
Изкопът ставаше все по-дълбок, а купчината пръст — все по-висока. Артър беше решил да слезе навсякъде на едно и също ниво, а не да дълбае дупка. Не искаше да се срамува от лошата си техника, ако се наложеше да извикат истински археолог. Слезе на дълбочина почти един метър и когато преслуша нивото с металотърсача, сигналът бе толкова силен, че се наложи да намали звука.
Реши, че нататък ще продължи с лопатката.
Започна да маха тънки слоеве, като събираше пръстта с ръце и проверяваше всяка шепа, преди да я хвърли върху купчината. Често лопатката му закачаше нещо твърдо, но всеки път се оказваше, че е попаднал на парче кремък или варовик.
Лопатката се закачи отново, но този път от земята не изскочи камъче. Артър опипа с ръка, за да види дали не е някой по-голям камък, който трябва да се изкопае, но явно не беше поредното кремъчно ядро. Не бе така гладко като оголена кремъчна повърхност, нито грубо като варовик. И когато го натисна по-силно с пръст, видя характерния проблясък, който не можеше да се сбърка с нищо.
Злато!
Използва химикалката си, за да разчисти находката, без да я одраска с върха на градинската лопатка. Когато химикалката се оказа негодна, вкара в действие ноктите си. Не след дълго пред него лежеше разчистена златна повърхност с размерите на дланта му, която проблясваше на бледата следобедна светлина. Артър плю върху нея да махне полепналата пръст и да разгледа сложната изработка. Дъхът му замря — от златната повърхност изпъкваха релефни стилизирани фигури на животни.