Приличаше на набузник на шлем, може би англосаксонски.
Артър енергично разчисти пръстта около набузника и не след дълго попадна на друг предмет. Минута по-късно разкри плетена гривна — масивна, златна, изработена с изключително майсторство.
Съдейки по какофонията на металотърсача, имаше и още. Още много.
Артър стана, обърна се и размаха ръце да извика охранителя Хенгст.
Когато най-сетне пристигна, Джеръми Харп накара Хенгст да скочи пръв долу и да му помогне да слезе. Тримата едва се събраха в тесния изкоп и охранителят излезе, за да им освободи повече място. Артър клекна до Харп и му показа набузника и гривната.
— Невероятно! — възкликна Харп, докосвайки хладната златна повърхност с дебелия си показалец.
После Артър насочи вниманието му към другия край на овалния изкоп, където, докато чакаше пристигането на Харп, бе попаднал на друга невероятна находка — златен нагръден кръст с гранат в средата, извит нагоре като геврек.
— Откога са? — попита Харп.
— Седми-осми век, някъде там, доколкото мога да преценя. Не съм специалист, но предполагам, че са англосаксонски. Може би са били заровени в кожени или платнени торби, които отдавна са изгнили.
— Това ли е всичко? Има ли други неща?
— Определено. На цялата площ. Възможно е да има десетки, може би стотици предмети.
— Тогава да продължаваме да копаем, докато е светло. Да видим с какво разполагам.
Артър долови първия признак за неприятности — „с какво разполагам“. Внимателно подбра думите си.
— Всъщност, Джеръми, не бива да копаем повече. Трябва да се обърнем към професионалистите.
Артър видя как дребният мъж се стегна. Въпреки молбата му да бъде наричан на малко име, „д-р Харп“ май щеше да е по-подходящото обръщение. И Харп определено не изглеждаше доволен, че нарежданията му се оспорват.
— Професионалисти ли? Кого имаш предвид — сърдито попита той.
— В Съфолк би трябвало да има археологическо дружество. Всички общини имат. Ще изпратят екип, който да прецени находката. За нещо подобно няма да се изненадам, ако се появят още утре сутринта. Ще проверя дали имат дежурен телефон.
Харп нареди на охранителя да му помогне да излезе от изкопа и изгледа властно Артър отгоре.
— Това е моя земя и ще правя на нея каквото си искам. Не желая чужди хора в имота си.
Артър усети как лицето му пламва.
— Вижте… доктор Харп… боя се, че има определени процедури, които трябва да се следват дори в частен имот. Като човек, който се занимава с подобни издирвания, аз съм в течение на тези неща. Законът за съкровищата от деветдесет и шеста постановява, че за всички находки на древни и ценни артефакти, независимо дали са направени на обществена или частна земя, трябва да бъде съобщено на местните власти, за да се установи дали наистина намереното отговаря на определението за съкровище. И най-добре е първо да се уведомят археолозите.
— И какво е определението за съкровище?
— Артефакти на възраст над триста години, съдържащи най-малко десет процента злато или сребро. Няма съмнение, че в случая влизаме в определението.
— А ако ти кажа да не се обаждаш на археолозите или на властите?
Артър пое дълбоко дъх.
— Длъжен съм да се обадя, сър.
Харп изглеждаше като вулкан, готов всеки момент да изригне.
— И ако властите решат да направят проучване, какво следва, след като приключат?
— Находката ще бъде разкопана и каталогизирана от археологическата служба на графството и стойността й ще бъде оценена от Комисията за оценяване на съкровища в Лондон.
— Каква ще бъде цената според теб?
— Доста висока, предполагам. Предпочитам да не правя прибързани заключения, но както споменах снощи, някои находки са оценени на милиони.
— И тази сума ще бъде изплатена на мен, така ли?
Артър реши да отстоява позициите си.
— Всъщност на двама ни, сър. Като откривател, който е попаднал на находката с разрешението на собственика на земята, на мен ми се полага половината.
Харп си тръгна ядосан, но после спря и се обърна.