— Как ще реагирате, ако ви кажа, че когато съобщих на доктор Харп за предложението на музея, той отговори, цитирам: „Колкото повече, толкова по-добре. Определено ще оползотворя сумата за имението си“.
В този миг Артър зърна доста трънливо бъдеще пред себе си, но отказа да дава заден. Замисли се и успя да намери дипломатичен отговор.
— Мисля, че при подобни обстоятелства човек трябва да постъпи така, както намери за най-добре.
— Но вие не сте милиардер като доктор Харп, нали така?
— Разбира се, че не съм!
— И дори не можете да бъдете наречен богат, нали?
— Едва ли.
— И въпреки това дарявате на страната си два милиона.
— Вижте, мога ли да ви помогна с нещо друго?
— Не, господин Мелъри. Мисля, че приключихме. Приятен ден. Подозирам, че ще е последният ви нормален ден за доста време напред.
Вестникарската статия на Лорънс Кол доведе до нови статии, които бяха последвани от телевизионни и радиопредавания, които пък породиха цял порой статии в блогове и съобщения във форуми и социални мрежи, докато историята за Артър и неговото възстановяване от бруталното нападение, за съкровището и алтруизма му се превърна в самовъзпроизвеждаща се сензация, която засенчи всички други на Британските острови.
Когато научи от медиите за намерението на Артър да дари дела си, Джеръми Харп бързо промени решението си и също обяви, че ще направи дарение. Но белята вече беше сторена. Милиардер, който със закъснение дарява милиони, не е голяма новина. Обикновено момче като Артър, отказало се от два милиона, беше съвсем друга работа.
Отначало Артър само се стесняваше от огромното внимание, което му се обръщаше, но след като феноменът набра скорост, стеснителността се превърна в смут и накрая в раздразнение, тъй като му ставаше все по-трудно и по-трудно да изпълнява всекидневните си задължения. Непрекъснато му се обаждаха в работата и в дома му; неясно как мобилният му номер и имейлът му също се бяха превърнали в обществено достояние.
И за свое най-голямо изумление Артър стана мишена за глутница папараци, които го дебнеха на всяка крачка и се мъчеха да снимат приятно изглеждащия млад мъж. Фактът, че къщата му се намираше на оживена улица, изведнъж се оказа предимство. Поради липсата на места за паркиране полицията разкара папараците, но те се стекоха на страничните улички и задръстиха тротоара пред къщата му, като размахваха грамадни обективи и го викаха да подаде глава през вратата.
Измъчваше го и една неприятна мисъл — присъствието им нямаше ли да улесни мъжа с пистолета да се смеси с тях и да се добере до него?
Стю Гелфанд се появи на прага на кабинета и прекъсна работата му върху електронната таблица за бюджета на отдела му.
— Май си нагазил до кръста в блато с алигатори. Всичко наред ли е? — подхвърли той, като огледа затрупаното му бюро.
Както винаги, Артър настръхна от остроумията на Гелфанд.
— Справям се отлично, Стю. И най-важното е, че същото се отнася и за предвижданията ми. Следващата година се очертава невероятна.
— Не се и съмнявам. Е, ако мога да ти помогна с нещо, викай. Направих презентацията си, така че имам куп свободно време.
— Много мило от твоя страна.
Гелфанд се ухили.
— Това е най-малкото, което мога да направя за един истински национален герой.
Джеръми Харп доста беше напреднал с бутилката арманяк. Бинфорд Хол беше достатъчно голям, за да не вижда жена си без предварително уговорена среща. Но и двамата останаха изненадани, когато случайно се натъкнаха един на друг в кухнята — той влезе да намери нещо останало за ядене, а тя за чаша билков чай преди сън.
Лилиан го гледаше как маха фолиото от агнешкото.
— Искаш ли да кажа на Мари да го стопли? — попита тя. — Сигурно още е будна.
— Аз съм проклет физик, мътните да го вземат. Все ще се оправя с някаква си микровълнова печка.
Тя продължи да гледа с отвращение как той неуспешно се бори с таймера и накрая го изблъска с лакът, за да нагласи фурната вместо него.
— Ти си пиян физик, доколкото мога да преценя.
Той се строполи на най-близкия стол.
— Сега вече знаеш какво е да се живее с теб, скъпа.
Тя млъкна при тези думи и когато микровълновата издаде мелодичен звън, тръшна горещата чиния с месо пред него. Преди да се оттегли в спалнята си с чашата чай, спря и се обърна.
— Давам си сметка, че не всеки ден ти се случва да те укоряват, Джеръми, но е абсолютно недостойно да си го изкарваш на мен.