По време на посещението си преди няколко години Артър се бе срещнал с директора на Затворническия музей, който се намираше на територията на колежа. След като Артър изтъкна родовата си връзка със сър Томас Малори, директорът постла червения килим и го поведе на частна обиколка из имението. Сградата външно нямаше нищо общо с къщата от 15-и в., която е обитавал сър Томас Малори. Била преустройвана неведнъж, особено през викторианската епоха, когато били добавени тежките корнизи и балюстрадите. Директорът обаче преведе Артър през общите зали и класните стаи на колежа и му показа скритата къща вътре, оригиналната средновековна постройка с по-дебели стени и стари пещи, разположена във формата на буквата Н. Естествено, не пропусна да отбележи очевидната ирония, че някогашният дом на рицаря, прекарал толкова много години в кралските затвори, където и написал „Смъртта на Артур“, сега е перла в короната на съвременната система на затворите.
Елизабет Мелъри живееше в изолиран имот на Милърс Лейн, недалеч от църквата „Сейнт Едит“. Артър слезе от колата си и се протегна, докато се възхищаваше на просторната къща от епохата на Тюдорите, с боядисана в светлорозово гипсова замазка и тъмни, почти почернели от времето греди. От комина се издигаше ароматен пушек от горящо дърво и се смесваше с неподражаемия букет миризми на провинцията. В градината имаше навес за дърва и грижливо поддържани розови храсти, разположени като стражи покрай пътеката до входната врата и около къщата. Артър съжали, че не е лято — тогава градината със сигурност щеше да прелива от ярки цветове.
Жената, която го посрещна, отговаряше на гласа по телефона — крехка, възрастна, официална. Беше облечена с рокля на цветя и тънка плетена жилетка, закопчана накриво. По време на срещата Артър се измъчваше от малката дилема — не му се искаше да я засрами, като й посочи, че се е закопчала накриво, но и не искаше жената да се почувства неудобно, след като сама открие гафа си. Накрая предпочете да премълчи.
Камината в дневната топлеше добре, но освен нея имаше и електрическа духалка, която бръмчеше до очуканото й кресло. Къщата нямаше централно отопление, но Елизабет Мелъри изглеждаше здрава и пъргава, докато слагаше дърва в огъня и поднасяше чай и бисквити.
— На осемдесет и три съм — каза му тя, докато пиеха чай. — Ще познаете ли откога живея в тази къща?
Артър вежливо направи предположение.
— Не, повече — рече тя. — Осемдесет и три години! Родена съм в трапезарията. Ето там. Не зная защо на горката ми майка не са й позволили да ме роди в леглото си. Предполагам, че горе е било прекалено студено.
— Направих проучване, по-скоро баща ми го е направил преди години — обяви тя, след като допи чая си. — И ми е приятно да ви съобщя, че ние наистина сме роднини и несъмнено сме потомци на сър Томас Малори.
И Елизабет започна да обяснява надълго и нашироко. Пропуснатото копче беше чиста случайност — умът й бе остър и ясен. Според разказа й Томас Малори се оженил за жена на име Елизабет, вероятно Елизабет Уолш от Уонлип, някъде през 40-те години на 15-и в., горе-долу по времето, когато бил посветен в рицарски сан. Имали двама синове, Томас и Робърт, но родът бил продължен от Робърт, тъй като Томас умрял като дете. Робърт Малори се оженил за друга Елизабет, която родила Никълъс, а той пък взел за съпруга Катрин Кингстън.
— Никълъс бил лорд на Нюболд Ревъл, Уинуик и Суинфорд — продължи тя. — Както сигурно знаете, според официалната генеалогия Никълъс имал само две дъщери и кръвната линия на сър Томас Малори приключила преди шестнайсети век.
— Но това не е вярно, нали? — попита Артър.
— Не. В противен случай нямаше да пием чай заедно, нали така? — отвърна тя с усмивка, от която лицето й се покри с бръчки. — Разбира се, записите за ражданията са били водени от свещениците, а в началото на седемнайсети век в енорийската църква в Уинуик избухнал пожар, при който архивите били унищожени.
Артър кимна.
— Но през трийсетте години на миналия век един изследовател от Лийдс открил записи в Ковънтри, които посочват, че Никълъс е имал и момче. Джон Малори.
— Това е вашето родословие — рече тя. И добави весело: — А моето е от друг син, Томас. Разбирате ли, Артър, баща ми доста се интересуваше от генеалогия и е ровил упорито, докато не открил съществуването и на Томас. Винаги е подозирал, че във вените ни тече рицарска кръв и с гордост мога да кажа, че успя да го докаже. Трябва обаче да добавя, че баща ми винаги се противопоставяше на твърденията на някои учени през годините, че сър Томас Малори е бил по-скоро разбойник, отколкото рицар. Някои смятат, че бил крадец и дори изнасилвач. Наистина е прекарал много години в затвора. Какво мислите вие?