— Мога ли да ги прегледам тук?
— Много бих искала — отвърна тя. — Потърси писмото, за което споменах, и виж дали няма да го разчетеш.
Артър се опасяваше, че лентата ще се разпадне между пръстите му, но тя успя да оцелее при внимателното развързване. Свитъците бяха сухи и набръчкани. Артър клекна до стола на Елизабет, за да може и тя да гледа. Опитът му на Граал чешит го беше подготвил за нечетливи средновековни почерци. Докато преглеждаше писанията, повечето от почерците му се видяха претрупани, но в общи линии поддаващи се на разчитане, макар че някои ситно изписани думи го объркваха. Архаичните средновековни букви далеч не бяха стихията му и драматично забавиха прегледа. Повечето документи наистина бяха актове, полици за продажби и феодални документи, подписани от различни хора, не от Томас Малори. В средата на купчината обаче Артър откри писмото.
— Мисля, че е това — рече той.
Елизабет го погледна.
— Да, точно него му разреших да фотографира.
Писмото беше без дата, с едри, свободно изписани букви; мастилото беше почервеняло от годините. Големият уверен подпис долу изглеждаше точно както го беше описала Елизабет — Thomas Maeoré knight. Колкото и изумително да беше, че вижда с очите си редкия автограф, вниманието на Артър бе привлечено от получателя на писмото. То започваше с My Dere Waynflete.
Възможно ли бе това да е Уилям Уейнфлет, епископът на Уинчестър? Артър, който се интересуваше от всичко свързано с Томас Малори, си спомни, че Уейнфлет е бил доверен приятел на рицаря. И беше исторически факт, че единственото известно копие на „Смъртта на Артур“, написано от ръката на самия Малори, е открито през 1934 г. от един учен, който се ровил в някакъв шкаф в спалнята на директора на Уинчестър Колидж.
Артър обясни на Елизабет кой е въпросният Уейнфлет и продължи да чете писмото колкото се може по-бързо. И ето че го откри — сведение за пътуване до Уинчестър и гостуване при епископа. Но след няколко допълнителни любезности писмото продължаваше доста по-мрачно. Споменаваше се за някаква голяма опасност. Свитък, който му бил донесен в Нормандия на място, което той наричаше Maleoré Sur Seine, което според Артър би могло да бъде днешното градче Ла Мелерей сюр Сен. Зли мъже — наричаше ги кем — го преследвали. Рисковано пътуване до пещера. Меч. Екскалибур!
Това беше писмото, което Холмс се е канил да му покаже и което бе изгоряло в пожара.
Явно изражението му се бе променило, защото Елизабет неочаквано постави ръка на рамото му и го попита дали не му е прилошало.
— Не мога да повярвам — промълви той с погледа на човек, получил внезапен световъртеж. — Нека ти го прочета и ще се опитам в движение да го предам на по-модерен език. Ето какво пише Малори: „Сърцето ми се зарадва да ви видя, скъпи епископе, и да споделя поразителната истина, че кръвта ми произлиза от кръвта на крал Артур. Той също бил горд Малеоре от нормански произход. Той също имал благородното тринайсето ребро. В чест на великия крал се кълна, че ще опиша благородните му дела и славна смърт в книга, която ще нарека «Смъртта на Артур». Освен това, скъпи ми епископе, знаете, че открих великия меч на Артур и чрез него съм близо до небесната награда, най-святото от всички неща, известни на човека, а именно Сангреала на нашия Христос. Сега с ваша помощ разбирам по-добре значението на меча и ще тръгна с цялата си жар да търся Граала, като се моля да не бъда отклонен от пътя си. За да попреча на всички врагове да научат тайната, последвах съвета ви и скрих отново меча. Защото без Екскалибур Граалът не може да бъде открит. Ако падна по време на моето дирене, ще оставя следа за моите потомци. Нека този мъж бъде добродетелен и достоен за наградата. Молете се, скъпи епископе, диренето ми да успее, и се молете да донеса на Римската църква Светия Граал“.
Елизабет забеляза, че Артър разтърква все още чувствителния си ляв хълбок.
— Сигурен ли си, че си добре? — попита тя.
— Просто имам едно ребро в повече — отвърна той. — Всички мъже от рода имат.
Елизабет се усмихна.
— Баща ми също имаше.
Артър се изправи и разсеяно започна да прибира вещите в сандъка, сякаш беше изпаднал в транс.
— Също и крал Артур — рече той. — Представи си само, Елизабет. Ние сме потомци на Артур, някогашния и бъдещия крал!
10.
Нормандия, 1450 г.
Двайсет години са много време, за мнозина цял един живот в тази война и опустошавания от чумата свят в който живееше. Преди двайсет години той бе войник в разцвета на силите си, мечът беше лек като перце в ръката му, а бронята само му създаваше дребни неудобства. Преди двайсет години той бе капитан във войската на крал Хенри V и жънеше победа след победа срещу французите при Кан, Косн сюр Лоар и Мо, където любимият му крал умря от плеврит на трагично младата възраст трийсет и пет години.