Сега Томас Малори беше на петдесет, много по-стар, отколкото си бе въобразявал, че ще стане някога, и бойното му снаряжение му тежеше като ярем на вол. Яздеше оклюмал в седлото и копнееше само да слезе от коня и да пренощува някъде в безопасност от стрелците на граф Дьо Клермон.
Дните на англичаните като господари на Нормандия приближаваха края си. Той го знаеше и вече го беше приел. Поради неведоми за него причини изглеждаше, че такава е божията воля. Като млад войник беше помогнал за завладяването на Нормандия, ознаменувано от зашеметяващата победа срещу французите при Азенкур през онзи ярък ден на св. Криспин. И сега като кралски рицар никак не му се искаше да вижда как всичко пропада. Беше минала само седмица от унизителното поражение при Формини, където пет хиляди англичани се сблъскаха с пет хиляди французи. Малори бе командвал голям отряд мъже през онзи ден и заради лошия късмет, лошия терен и внезапната намеса на бретонските укрепления англичаните бяха пръснати, а главнокомандващият им — убит. С натежало от позорната загуба сърце Малори и малцината здрави войници водеха ранените, през чиито превръзки се процеждаха кръв и гной, с надеждата да стигнат закрилата на Кале. Ако оцелееха при похода на север, щяха да прекосят протока и да се приберат у дома. Нямаше какво повече да правят в тази страна. Кан и Шербург със сигурност щяха да паднат и английските им защитници щяха да станат жертвени агнета. А след като паднеше и Кале, цяла Нормандия щеше да бъде изгубена.
Малори нямаше да се върне във Франция, ако не бяха настойчивите молби на Ричард Невил, графа на Уоруик. Макар и само на двайсет и три, той бе негов лорд и Малори му дължеше вярност. Когато младият крал Хенри VI призова Невил да събере свежи сили за задържането на започващото френско настъпление в Нормандия, графът притисна Малори, изтръгна го от удобния му и охолен живот като рицар и член на Парламента и го запрати обратно в света на барута, кръвта и смъртта.
Пажът на Малори, някога здрав младеж, а сега измъчен и изпосталял от хроничната дизентерия, посочи смрачаващото се небе.
— Вижте, милорд, пушек от комин.
Малори се поизправи в седлото. Все още имаше чудесна фигура — висок, мускулест, с телосложението на боец и поведението и интелекта на джентълмен. Лицето му бе изпито от умора и безпокойство, брадата и косата му бяха изгубили някогашния си младежки цвят, но лицето му бе мило, не войнствено.
— Би трябвало да стигнем преди стъмване — прецени той. Обърна се в седлото и извика на колоната войници зад себе си: — Някой знае ли кое е това село?
— Малеоре — отвърна един. — Бил съм там. Има вода. На брега на реката е.
Малори изсумтя, но си задържа езика зад зъбите. Баща му и чичовците му все повтаряха, че Малеоре е прародината на Малори. Отдавна беше решил да не разкрива на хората си неудобния факт, че във вените му тече норманска кръв. След четири века в Уоруикшър Малори бяха толкова англичани, колкото и всичките им съседи, но все пак нямаше причина да засява у другите семената на съмнението относно лоялността си. Въпреки претенциите на краля към Нормандия, тази страна му беше чужда. Малори беше англичанин.
Пътят му до този ден бе започнал с охолно детство в Нюболд Ревъл, същинска люлка на рицарството. Веднага щом се научи да ходи, го бяха качили на пони и го научиха да язди, като държи в едната си ръка повода, а в другата — дървен меч. Докато растеше, сутрин учеше латински и гръцки, а следобед ловуваше и се упражняваше в бойните изкуства. Капеланът на домакинството се зае със задачата да го запознае с религиозните ритуали. Майка му и лелите му го учеха на обноски, както и да уважава и да се възхищава на жените. Баща му и чичовците му предадоха принципите на рицарския живот. Когато беше готов да стане паж, дълбоко му бяха втълпени следните няколко идеи — да се грижи за земите и селяните си, да защитава на всяка цена жените, да бъде справедлив и милостив в делата си, да се изправя срещу лошото, като пази обикновените хора от потисници, да защитава вярата и църквата си и най-вече да поддържа своя лорд на бойното поле с цялата си смелост и всеотдайност.