— Как се казваше пажът ви? — попита баронът.
— Името му беше Джон. Бе син на скъп приятел, който живее недалеч от имението ми.
— Неведоми са пътищата божии — поклати глава старецът. — Моят млад стрелец се казваше Жан. Жан за Джон. Ще ми кажете ли името си, мосю?
— Аз съм сър Томас Малори.
Очите на стареца се разшириха и той остави виното си. Повтори името бавно, имитирайки английското произношение. После каза „Малеоре“ по френския начин.
Малори кимна.
— Аз съм от норманско потекло, бароне. В рода ми се смята, че вероятно сме дошли от този район, може би дори от това село. При предишните кампании в Нормандия не ми се удаде възможност да спра тук. Сега успях.
Лицето на барона беше напрегнато.
— Преди да продължим нататък, трябва да ви задам един въпрос. Имате ли реброто на Малеоре?
Малори се усмихна и се потупа там, където беше черният му дроб.
— Искате ли да проверите?
Баронът се надигна, протегна ръка колебливо — сякаш беше смутен или развълнуван, Малори така и не можа да определи кое от двете. После седна отново.
— Боже мой! — възкликна той. — Истинско чудо. Роднини сме, а въпреки това…
— … сме врагове — завърши вместо него Малори.
Зад тях жените от домакинството се грижеха за ранените, а слугите с каменни физиономии носеха подноси с хляб и пити сирене за гладните войници.
Баронът се обърна при писъка на някакъв мъж, чиито спечени превръзки бяха свалени от невзрачна млада жена.
— Дъщеря ми Мари е най-умелата в семейството ми. Когато вторият ми син Филип се върна от Париж със загнояла рана, след като английско гюле отнесе крака му, именно тя се грижеше за него през времето преди да умре.
— Съжалявам — рече Малори. — А другите ви синове?
Баронът въздъхна.
— Не зная. Може би са мъртви. Може би са пленници. Може би продължават да се бият. Кажете ми, Томас Малори, какво ще правите с нас утре?
Малори се загледа в огъня.
— Не зная.
Баронът се наведе напред.
— Ако ви покажа нещо изумително, което засяга Малеоре и следователно и вас, ще пощадите ли мен и селото ми?
Малори се изкиска.
— Зависи колко е изумително, бароне.
— Свързано е с Граала на нашия Христос.
Малори се сдържа да изкаже мнението си. Легендите за Граала изобилстваха. Ако му даваха по една монета за всяка история, кесията му щеше да бъде твърде тежка, за да може да я носи.
— Ако успеете да ме впечатлите достатъчно, може би ще уталожа гнева си и ще променя намеренията си.
— Тогава утре сутрин. Ще е нужно време да извадим свитъка от скривалището му. Междувременно слугата ми приготви легло за вас, единственото, което е все още с чаршафи.
Малори се почувства малко виновен, че си ляга в удобно легло, докато хората му спят на каменния под. Последната му мисъл, преди сънят да надделее, беше за пажа му, проснат мъртъв на тревата, но това не беше последната смърт, която видя тази вечер. Стар кошмар се върна да го измъчва. Озова се отново на пазара в Руан през онази ослепително ярка утрин. Беше май 1430 г. Беше в тълпата дюдюкащи англичани, докато беззъбият палач Лепарментие нагласяваше въжетата, които привързваха Жана от Арк към кладата й. През онзи ден Малори бе анонимен, но в съня му тя винаги го поглеждаше решително право в очите, докато пламъците танцуваха на височината на гърдите й. В онези очи нямаше гняв, страх или страдание. Говореше се, че в момента на смъртта й бял гълъб изпърхал от огъня и полетял. Малори не беше видял подобно нещо, но в съня му гълъбът наистина се появи и описа кръг три пъти над главата му, преди да се издигне високо в небето.
На сутринта личният прислужник на барона помогна на Малори да се облече. Хората му изглеждаха доволни и добре нахранени. Само един беше умрял от раните си през нощта. Баронът очакваше Малори край огъня, облечен в още по-изящен и официален костюм, отколкото предишния ден.
Домакинът посочи подноса.
— Елате, хапнете и пийнете.
— Покажете ми онзи ваш свитък. Трябва да взема решение, а после да продължа похода си.
— Към Кале ли? — попита баронът.
— Няма да отговоря.
— Аха, тайна, значи. Разбирам. Но някои от хората ви са разказали на жените за вашето поражение при Формини и че се изтегляте. Не мога да кажа, че съм нещастен, че земята ни най-сетне ще бъде върната на нашия крал. Жалко само, че трябва да изпълните последен акт на насилие срещу бедното ни село. Моля се този свитък да помогне да промените решението си.