Когато Годфри приключи, Малори взе свитъка.
— Никога не бива да споменаваш за това — каза му той. — Разбираш ли?
— Аз умирам също като онзи Гуидре, милорд — измъчено промълви Годфри. — Няма да доживея да видя Пернин, нито дори прекосяването. Езикът ми ще замълчи съвсем скоро.
Малори кимна и докосна ръката му в знак на благодарност. После двамата с барона се върнаха при огнището, където Малори шокира стареца, хвърляйки свитъка в пламъците.
— Но защо? — попита баронът.
— Никой не бива да вижда това. Мъжът, когото е търсил Гуидре, пристигна. Аз съм този мъж. В моите и във вашите вени тече кралска кръв, при това не кръвта на обикновен крал. Представете си само! Артур, най-великият от всички крале! Знаехте ли за това?
Баронът кимна сериозно.
Малори бързо добави:
— Кажете ми, бароне, някой от предшествениците ви поемал ли е на път да търси меча?
— Никой, доколкото ми е известно. Ако наистина съществува, той е в чуждата и далечна страна на враговете ни. Дори някой Малеоре да е опитвал, сигурен съм, че се е провалил.
— Мечът е в моята страна — рече Малори. — За мен тя не е нито чужда, нито далечна. Аз няма да се проваля. Моля се да успея да намеря меча, а с него и Граала. Това ще бъде моето дирене, както на старите рицари преди мен. — Той хвана ръката на стареца. — Сега ще си тръгнем, бароне. Ще пощадя и вас, и селото ви. Да се надяваме, че синовете ви ще се завърнат скоро. Оставям ви в мир.
Очите на стареца се насълзиха.
— Съдбата ни събра, сър рицарю, и се моля с цялата си душа да успеете във вашето търсене за славата на Малеоре и за славата Божия.
11.
Артър се върна от Уоруикшър и спря колата си пред къщата, когато вече се смрачаваше. Канеше се да слезе и да извади стария сандък на Елизабет от багажника, когато видя, че някой е седнал на стъпалата пред вратата — млада жена, може би в началото на трийсетте.
Погледите им се срещнаха. Тя имаше големи любопитни очи и кестенява коса, която се развяваше леко на вятъра. Жената стана и се загърна плътно в разкопчания си шлифер, за да се предпази от вечерния студ. Преди да се покрие, Артър успя да зърне тесни джинси и прилепнал по тялото й пуловер.
— Извинете, вие ли сте Артър Мелъри? — попита го тя. Говореше с френски акцент.
— Аз съм. — Стори му се някак грубо да я попита коя е тя.
Жената изглеждаше много сериозна.
— Аз съм Клер Понтие — представи се тя. — Мога ли да поговоря с вас?
Артър откри, че й се усмихва, макар да не знаеше защо.
— За какво?
Очите й огледаха улицата. Изглеждаше малко уплашена.
— Дойдох да ви предупредя. Животът ви е в опасност. Има хора, които искат да ви убият.
Усмивката на Артър се изпари. Той заряза сандъка в колата.
— Какво ще кажете да влезем вътре?
Взе шлифера й и я попита дали желае нещо за пиене.
— Чай. — Тя поклати глава. — Или може би уиски, стига да имате.
— Какво ще кажете и за двете? Чай, а после и уиски.
— Да, защо не?
Артър я поглеждаше крадешком от кухнята. Тя седеше на канапето с кръстосани крака и скръстени на гърдите ръце в типично защитна позиция. Личеше си, че чете гръбчетата на книгите по рафтовете. Тънкият й кашмирен пуловер й стоеше като втора кожа и така я разкриваше, че на Артър почти му стана неловко да остава насаме с нея.
Върна се в дневната с поднос с чай. Клер отпи от чашата си и леко се усмихна, докато гледаше как Артър добавя захар и мляко.
Тя носеше съвсем малко или никакъв грим, може би с изключение на безцветно мазило, защото устните й бяха доста влажни за такъв сух и ветровит ден. Къс прозрачен шал с цвета на очите й беше прибран в деколтето. Чаят или чаеният ритуал като че ли я поотпусна. Клер се облегна назад на възглавницата и понечи да каже нещо.
Трясък на стъкло и ослепителен горещ проблясък.
Артър и Клер скочиха от местата си и преобърнаха чашите. Пламъците се разпространяваха бързо. Артър дръпна посетителката си за ръката към дъното на дневната и зяпна невярващо. Коктейлът „Молотов“ беше влетял през еркера и веднага бе подпалил завесите и килима. За няколко секунди канапето, на което бе седяла Клер, пламна.
— Насам! — извика той.
Задърпа я през кухнята, където грабна куфарчето си и се върна в преддверието, което засега беше пощадено от огъня, обхванал вече голяма част от дневната. Артър успя да запази присъствие на духа и се сети да вземе чантата и връхната й дреха, докато тя отваряше предната врата.