— Това май е най-лошата първа среща в историята.
Тя или не го разбра, или не намери шегата му за смешна, защото продължи да се взира напред.
Измина изпълнен с напрежение час, преди Артър да я потупа по рамото и да се измъкнат навън. Предпазливо тръгнаха през паркинга, докато той не видя колата си. Огледа района за воксхола, преди да се качат в джипа.
След като се настаниха, Артър запали двигателя.
— Трябва да идем някъде и да поговорим.
Тя погледна часовника си.
— Мислех да взема вечерния влак обратно за Франция.
— Не ми се вярва, че ще успееш да го хванеш.
— Тогава къде да идем?
— Май вече нямам къща. Нека първо се обадя в полицията. Знам едно място, където можем да хапнем и поговорим.
Артър изрови визитката на инспектор Хобс от портфейла си и набра мобилния му номер. Хобс вдигна. Ако се съдеше по фоновия шум, май се намираше в някаква кръчма.
Артър припряно взе да му обяснява какво се е случило. Хобс го попита дали е добре и обеща да направи справка.
Потеглиха обратно към Уокингам.
— Какво каза полицаят? — попита Клер.
— Още нищо.
След малко Хобс му звънна.
— Говорих с пожарната. Някакъв минувач се обадил и съобщил за миризма на газ няколко минути преди експлозията. Смятат случая за инцидент с газ. За съжаление, наложило се да разрушат къщата ви. Имахте ли проблем с газовата инсталация?
— Не! Вижте, някой хвърли коктейл „Молотов“ през прозореца ми! Сигурен съм, че пожарникарите ще открият следи.
— Доколкото си спомням, господин Мелъри, вие имахте газена лампа в преддверието.
— Може, но някой стреля по мен! И после ме преследваше!
— Няма съобщения за стрелба.
— Сигурно е използвал заглушител.
— Много мелодраматично и шпионско.
— Не оценявам сарказма ви, инспекторе. Някой ме преследваше.
— Видяхте ли номера на колата?
— Беше черен воксхол. Сравнително нов. Нямаше преден номер.
— Ясно. Защо двамата не дойдете да подадете заявление? Можем да се видим в полицейския участък на Рединг.
Въпросът разтърси Артър.
— Не съм казвал, че съм с някого.
— Така ли? Стори ми се, че казахте. Е, тогава защо не дойдете сам в Рединг, господин Мелъри?
Артър веднага прекъсна връзката и изключи телефона.
— Какво става? — попита Клер.
Артър продължи да кара, стиснал волана.
— Нещо не е наред. Изобщо не е наред.
Десет минути по-късно спря на паркинга на хотел „Кантли Хаус“ в Уокингам. Беше го използвал за фирмени срещи и го познаваше добре. Хотелът бе преустроена стара извънградска къща, закътана в горист парк, и предлагаше приятно уединение.
Нямаше много гости, така че успяха да се настанят без предварителна резервация. Артър поиска две стаи. Клер обаче прошепна в ухото му:
— Предпочитам да не оставам сама през нощта. — Артър я погледна въпросително и тя добави: — Не оставай с погрешно впечатление. Просто съм малко изнервена.
Артър промени поръчката за една стая с две легла и помоли да им осигурят тоалетни принадлежности.
Остави Клер в стаята и не след дълго се върна със стария сандък. От банята се чуваше звука на течаща вода. Когато излезе, Клер се поинтересува какво е това.
— Не исках да го оставям в колата.
— Какво има вътре?
— Мисля, че и двамата имаме много да си разказваме — рече той. — Гладна ли си?
— Да, много.
Ресторантът на хотела беше почти празен. Седнаха на маса за двама, долепена до груба тухлена стена. Поръчаха вечеря и Артър добави и бутилка добро червено вино. Изпиха първите чаши сякаш пиеха лекарство.
— Съжалявам, че изгуби къщата си. Направо ужасно.
Артър отпи отново. Едва сега започна да осъзнава какво го е сполетяло и в гърдите му натежа.
— Книгите ми. Семейните албуми. Книжата на баща ми. Това е… — Овладя се, преди да е изпуснал нервите си пред нея. — Съжалявам.
— О, боже! Не мога да повярвам, че си толкова спокоен. Аз самата съм съсипана, а не съм останала без къща и имущество.
— Добре, виж — рече той и допи виното си. — Защо не ми кажеш защо си тук?