— Французин ли е?
— Не, италианец.
— И това ли е всичко? Само един имейл? — настоя Артър.
— Преди два дни Симон излезе да пазарува. Остави лаптопа си в апартамента. Отново проверих пощата му. Имаше ново съобщение от онзи Чатърджи, маркирано като важно. Отворих го, но беше кодирано, само безразборни символи. Трябваше да бъде дешифрирано, но не знаех как. Затова го затворих и го маркирах като непрочетено. Но не ме свърташе на едно място. Потърсих името ти в „Гугъл“. Помислих си, че си свестен човек, като прочетох онази история с дареното съкровище. Затова се почувствах длъжна да те предупредя.
Артър се запита дали Чатърджи не е от „заинтересованите групи“, споменати от онзи с пистолета.
— Защо просто не ми звънна?
— Подобни новини не се казват по телефона.
— Не си уведомила приятеля си, че идваш да се срещнеш с мен, нали?
— Разбира се, че не. Доста се карахме заради начина, по който се държи напоследък. На пръв поглед изобщо не беше свързано с имейлите, но за мен нещата стояха точно по обратния начин. Казах му, че искам да се отдръпна малко, да видя родителите си в Тулуза. Взех си няколко дни отпуска. И дойдох тук.
— Съжалявам, че се изложи на такава опасност.
— Е, не беше много приятно. Но се случи.
Храната им пристигна.
— Никога не съм бил в Модан — каза Артър, след като сервитьорът се отдалечи.
— Много малко и закътано градче, доста живописно заради Алпите. Дори през лятото остават онези прекрасни, абсолютно бели върхове. Но аз съм там само заради лабораторията.
— Струва ми се странно място за физична лаборатория.
— Не, не, мястото е идеално. Има тунел на хиляда и осемстотин метра под върха, който минава през планината Фрежу между Франция и Италия. Лабораторията е вкопана в планината недалеч от средата на тунела, така че е почти напълно защитена от космическите лъчи, които са най-големият враг при търсенето на редки субатомни частици.
— Като неутриното ли? И други такива?
— Да — потвърди тя. — Точно такива. Много добре.
— Както казах, може и да съм химик, но „Харп Индъстрис“ е компания на физици и ми се случва да прочета някое и друго захвърлено списание. Твоята специалност каква е?
— Моята ли? Аз съм по тъмната материя. Двамата със Симон сме в проекта EURECA, целящ откриването на тъмна материя.
— Чувал съм за тъмната материя — рече Артър. — Но не мога да кажа, че знам какво е.
— Всъщност никой не знае какво точно представлява. Темата е сериозна.
— Но не си я открила все още, нали? — попита той.
— Все още не, но се надявам да стане скоро.
— И какво ще направиш, когато успееш?
— Сигурно ще се напия здравата. Но…
— Но?
— Този проблем със Симон. Усложнява нещата. Не знам дали ще можем да продължим да работим заедно. Та аз дори не зная кой е той.
— Ще ми се да можех да те посъветвам нещо — рече Артър.
— Сигурна съм, че нещата ще се изяснят. А с полицията защо не се получи?
— Нямам им доверие. В момента съм затънал в нещо много объркано.
— Свързано ли е с Граала?
— Да.
— И сандъкът ли?
— Да.
— Е, аз ти разказах моята история — изтъкна тя. — Ще ми разкажеш ли и ти своята?
12.
В хотелската стая Артър и Клер седнаха на леглата си с по чаша скоч от минибара. И той започна разказа си за последните няколко седмици. Говореше ясно, хронологично. Когато правеше презентации в компанията и на конференции, Артър винаги грабваше вниманието на аудиторията; същото определено беше в сила и сега. Клер слушаше жадно разказа му за Граал чешитите, влизането с взлом в дома на Ендрю Холмс, чувството му, че е мишена и го следят, подлудяващото бездействие на полицията, несправедливото му уволняване след злепоставянето на президента на компанията и как беше направил откритието си в Уоруикшър днес през деня. Оказа се, че Клер е чела „Смъртта на Артур“ в училище и като малка е проявявала интерес към света на крал Артур, но по-големият интерес към науката оставил краля на британците на заден план.
— Е, това е — завърши най-сетне той. — Друго няма.
— Наистина невероятно — въздъхна тя. — Помежду ни няма абсолютно нищо общо, а изведнъж се появява някаква шантава връзка. При това не каква да е, а Светият Граал.