Неуспешната атака и последиците от нея погълнаха до голяма степен вниманието на Малори. Без пленници нямаше как да докаже, че Бъкингам стои зад нападението, така че започна да действа в кулоарите на Парламента, където бе представител на Грейт Бедуин, и убеждаваше колебаещите се да вземат негова страна срещу дебелака, пълен с лой.
Последва и друго събитие, което осуети потеглянето му. На младини Малори беше служил като рицар хоспиталиер и един от другарите му срещу маврите бе джентълменът Уилям Уестън от малко селце недалеч от Нюболд Ревъл. Един ден Уестън дойде при Малори и отчаяно го замоли за помощ. Сестра му Джоан, доста просперираща и самостоятелна жена, се омъжила за Хю Смит от Монкс Кърби, избухлив грубиянин, който я пребивал и я насилвал по неподобаващ за джентълмен и съпруг начин. Малори имаше добри спомени за Джоан от детството си и беше убеден от Уестън да помогне за спасяването на нещастната жена от окаяното й състояние. Ламтежът му по Екскалибур бе засенчен от моралния му дълг да помогне на дама в беда.
Набегът изискваше известно планиране, но мина без конфронтация и насилие. Джоан събра вещите си в един сандък и Малори, Уестън и отрядът им я отведоха в един от имотите на Уестън в Баруел. Там Джоан и Малори, все още възбудени от тръпката на събитията, прекараха бурна и страстна нощ. Като типичен джентълмен, Малори съжали за грешката веднага щом тя стана факт, но скоро щеше да съжалява още повече.
Когато аферата отшумя и нещата в Лондон се поуспокоиха, Малори най-сетне насочи вниманието си към Екскалибур и Тинтагел.
Пътуването до Корнуол беше дълго, но не особено тежко. Времето бе сравнително добро и петчленният отряд на Малори, състоящ се от самия него, братовчед му, Джон Алейн и двама скуайъри, се движеше на север, без да бъде обезпокояван от бандити и разбойници. Спяха под звездите, а понякога Малори и братовчед му получаваха постелка край огнището в някоя крайпътна хижа. Макар никой от тях да не бе стъпвал на брега на Корнуол, научиха пътя от архиепископа на Тоунтън, който настани джентълмените да пренощуват в собствената му къща в манастира. В последния ден от пътуването предположиха, че са близо, когато им замириса на море, и разбраха, че са пристигнали, щом чуха как вълните се разбиват в скалистия бряг.
Изправеният в седлото си Малори го видя пръв.
— Вижте там! — извика.
Робърт Малори, който през последните няколко дни беше оклюмал поради стомашни проблеми, само кимна умърлушено, но Джон Алейн споделяше възбудата на рицаря.
— Прекрасно е, нали?
От уважение към деликатното състояние на Робърт предпочетоха да не завършат последната отсечка от пътя си в радостен галоп.
Замъкът беше кацнал на ръба на отвесните скали. Дадоха си сметка колко високи и стръмни са те едва когато стигнаха до него. Носът, на който се издигаше замъкът, бе съединен с основната суша с тясна ивица земя. Скалите под тях бяха изложени на пълната ярост на суровия океан. Крепостта, издигната през 1233 г. от Ричард, граф на Корнуол, беше построена върху по-стари постройки, някои от които бяха от времето на римляните. Ричард много добре си е давал сметка за Артуровото минало на това място. От поколения се говореше, че около седем столетия преди времето на Ричард тук се издигал отдавна забравен корнуолски замък. Твърдеше се, че именно тук Утер Пендрагон съблазнил кралица Игрейн и заченал бебето, което щяло да стане Артур, кралят на британците. Ричард се възползвал от връзката с Артур, за да увеличи собствения си престиж, като построил своя замък в стила на миналото — нисък и як, с дебели стени. Сега, триста години по-късно, този замък също беше порутен и изоставен, след като бил разграбен от някакъв корнуолски войнолюбец преди около столетие.
Петимата пътешественици слязоха от конете в подножието на най-високата оцеляла стена и вързаха животните за храстите. Усамотеността на мястото беше осезаема. Не се виждаше жива душа, дори овце не пасяха в равнината наоколо. Малори измина краткото разстояние до пропастта и надникна към кипналата вода стотици стъпки по-надолу. Небето ставаше сиво като морето.
— Да пренощуваме тук — предложи Малори, макар да изгаряше от желание да продължи. — Утре по зазоряване ще се спуснем долу и ще намерим нашата пещера.