Бъкингам беше човек, който се чувстваше удобно в тъмното. Имаше чувствителни очи, които го боляха и се насълзяваха от слънцето, поради което бе наредил завесите да бъдат спуснати постоянно в именията му в провинцията и в Лондон. Освен това мракът винаги го съживяваше повече от дневната светлина. Подобно на нощно животно, сетивата му бяха по-остри, докато слънцето бе под хоризонта. Нещастната му жена го наричаше прилеп в лицето; зад гърба му определенията й бяха далеч по-обидни.
Ето защо бе дълбоко раздразнен, когато излезе от своя осветен от свещи лондонски кабинет да посрещне колегата си Джордж Рипли и да разгледа изумителния свитък, разгънат на масата в обляната от слънчева светлина трапезария.
Рипли беше по-дебел и от него. Бъкингам присви очи към огромното му лице.
— Нужно ли е да е толкова светло?
— Умолявам ви да погледнете бързо, милорд, след което можем да се оттеглим на някое по-удобно място, за да обсъдим нашите дела.
Техните дела, както се изрази Рипли, бяха от най-деликатно естество. Тайно от любопитните очи на множеството, макар да се носеха клюки и слухове, Бъкингам се беше посветил на изкуството на алхимията. Макар да не бе всеотдаен алхимик като Рипли, огромното му богатство му позволяваше да бъде водещ патрон в тъмната наука. Поради това влиянието му се простираше отвъд протока, през целия континент и достигаше чак до Азия.
Дори в потайния и затворен свят на алхимията интересите на Бъкингам бяха доста редки. Докато повечето алхимици се бяха посветили да търсят тайната как да превръщат евтините основни метали в скъпоценно злато, Бъкингам имаше по-високи цели. Той бе член, или по-точно водач, на една разпръсната група достойни особи, вървяща по следите на великите алхимици от миналото и способна да проследи корените си до най-великия от тях — Нехор, син на Зеведей, прокудения ученик на Христос.
Рипли бе най-новият член на тази група, привлечен на мястото на испански алхимик, умрял след вдишване на живачни пари. Роден в Йоркшър, той бе наследил значително състояние и го използваше, за да задоволи страстта си към естествените науки. Когато Бъкингам се свърза с него да го покани в тайното общество „Кем“, той работеше по двайсет и петия том на алхимическия трактат Liber Duodecim, който вече го беше направил прочут с напредъка в диренето на философския камък, онзи неуловим катализатор, превръщащ оловото в злато.
Рипли неотдавна беше завършил създаването на богато илюстриран свитък, който загадъчно и завоалирано излагаше на латински необходимите стъпки за получаването на философския камък, и сега произведението, дълго цели осемнайсет стъпки, лежеше на банкетната маса. Бъкингам се разходи по дължината му, като си пазеше очите с едната ръка и жестикулираше с другата.
— Тези илюстрации ваше дело ли са, Рипли?
— Да, милорд.
— Нямах представа, че притежавате подобна дарба. А кой трябва да е това? — Херцогът сочеше образа на голям брадат мъж в роба и с покрита глава, притиснал към гърдите си някакъв съд с формата на яйце.
— Ами как, Нехор, разбира се.
Бъкингам се канеше да нареди на прислужника да дръпне завесите, когато си спомни, че го е отпратил. Гневно изпълни сам задачата.
— Надявам се, че сред всички тези глупости няма нито думичка за Граала.
Рипли се оклюма.
— Не съм споменавал нищо такова! Никога не бих засегнал забранени теми. И едва ли бих нарекъл текста си глупост.
— Значи не е глупост, а? Кажете ми, Рипли, открили ли сте наистина философския камък?
Очите на Бъкингам вече свикваха със слабата светлина и той видя как на челото на Рипли избиват капчици пот.
— Бих казал, че съм направил големи стъпки в тази посока, милорд.
Бъкингам се разсмя и тръгна към вратата.
— Точно както казах, Рипли. Глупости. А сега елате с мен да поговорим за някои по-съществени неща.
Рипли го последва в неговото лишено от прозорци леговище, което бе пълно с разхвърляни книги, листа и карти. Огънят беше догорял и единствената светлина идваше от няколкото свещи.
Двамата седнаха и си наляха портвайн.
— Сър Томас Малори — поде Бъкингам. — Чували ли сте за него?
Не беше чувал.
— Той е дребен играч на голямата сцена, подлизурко на Уоруик и член на Парламента, който ме дразни от време на време. Но днес ме тормози друго, а не политическите му игри.
— Разбирам.
— Един негов приближен е мой шпионин. Наскоро научих, че Малори изобщо не е толкова обикновен, колкото предполагах. Оказва се, че може да е потомък на крал Артур, колкото и невероятно да звучи това. Предприел е пътуване до Корнуол, за да намери меча на Артур, а след това и самия Граал.