— И после какво ще го правим? — попита Пен.
— Ще се погрижим за него по съответния начин — отвърна Харп. — След което ще вдигнем наздравица в негова памет с добро шампанско. — Той се усмихна широко на хрумналата му идея. — Може дори да го направим кем. Посмъртно.
15.
Англия, 1451 г.
По обратния път към Нюболд Ревъл Малори носеше меча във вързопа на седлото си, спеше с него под одеялото и го изваждаше всяка сутрин, преди другите да станат, за да изучава непонятния надпис на предпазителя. Прокара пръсти по врязаните букви и произнесе странните думи, сякаш по този начин щеше да разкрие значението им. Имаше само една дума, която можеше да разбере, и тя бе най-мъчителната от всички.
Gral.
Разбира се, никой от спътниците му не беше вещ в древните езици, а Малори нямаше намерение да се доверява на непознати. Затова останалата част от съобщението си оставаше неясна. Все пак Малори бе успял в главната част на предизвикателството — да намери меча. По-нататък щеше да научи съдържанието на надписа. А после може би щеше да стигне и до Граала.
Предпочете да не отбелязва завръщането си в Нюболд Ревъл с пиршества и веселби. Освободи скуайърите, като им плати за службата и мълчанието, потупа Джон Алейн по гърба, позволи му да се уедини в къщичката си и покани Робърт Малори на вечеря на четири очи, за огромно огорчение на очакващите ги съпруги.
— Благодаря за подкрепата, Робърт — каза Малори, докато се справяха с подноса димящо агнешко и ряпа. — Постигнахме велика цел.
— А какво ще правиш сега, братовчеде? — попита Робърт.
— Трябва да намеря човек, който знае езика на крал Артур. Без това разполагам само с една реликва и нищо друго. Без надписа не мога да намеря Граала.
— И кой може да бъде този човек?
— Ще се посъветвам с учени приятели. Дискретно, разбира се.
— Разбира се.
Малори се закани с камата си на Робърт. На върха й имаше набучено парче агнешко и жестът не се получи толкова заплашителен, колкото щеше да е, ако беше само гола стомана.
— И не е нужно да споменавам, че съм уверен в пълната ти дискретност.
— Това се подразбира, Томас. Няма да спомена нито дума дори пред добрата си жена в спалнята, където смятам да се оттегля след малко, тъй като ми дойде до гуша от мъжка компания. Кажи ми, братовчеде, къде ще държиш меча?
Малори се намръщи на въпроса, но отговори.
— На сигурно място.
Робърт вдигна бокала си с ейл и зарови лице в него. С мокри от питието устни лапна парче ряпа и добави:
— Голямото съкровище изисква голямо скривалище.
Кумб, най-големият цистерциански манастир в Уоруикшър, владееше обширни земи, граничещи с имението на Томас Малори. Малори винаги беше поддържал сърдечни отношения с абата Ричард Атерстоун, който беше колкото човек на Бога, толкова и търговец. Между Нюболд Ревъл и Кумб се въртеше оживена търговия с добитък и продукти и избите на Малори бяха пълни с ейл, вино и медовина, направени от монасите. Манастирът поддържаше добра библиотека, неколцина образовани духовници работеха в скриптория и поради тази причина, както и поради една друга, Малори препусна сам през своята гора и прекоси Смайт Брук, за да навлезе в манастирските земи.
Пред къщата на абата го посрещна млад монах, който взе поводите на коня му и предложи да пази обкования в желязо сандък, привързан за седлото.
— Ще го взема със себе си — отвърна Малори.
Атерстоун носеше обшито с хермелин наметало и четеше някакви сметки на бюрото си. Щом обявиха пристигането на Малори, той скочи на крака и се завтече да посрещне съседа си.
— А, сър Томас! Върнали сте се у дома жив и здрав, както виждам.
— Пътят не беше нито дълъг, нито тежък. Поне в сравнение с последната ми кампания в Нормандия.
— Заповядайте, седнете. Да пийнем. Имам ново вино, което настоявам да опитате. Ако ви хареса, мога да ви предложа много добра цена за едно-две бурета. Или дори три!
Атерстоун бе пълен, с чудесна коса за мъж на неговата възраст и грижливо поддържана тонзура на розовото теме. Той лично наля виното от фина сребърна гарафа и зачака реакцията на Малори.