— Определено искам едно буре — одобрително примлясна Малори.
— Отлично! Кажете ми с какво мога да ви помогна, сър Томас.
— Имате ли монаси, които могат да четат стари корнуолски текстове?
— Корнуолски, казвате.
— Да.
Абатът затвори очи и замънка под нос имената на монасите, като ги изключваше един по един със сумтене.
— Не. Сигурен съм, че никой тук не притежава подобни знания. Защо питате?
— Имам един кратък текст и искам да разбера какво гласи.
— Какъв текст? Можете ли да ми го покажете?
Малори поклати глава.
— Не, но ще го изрека. — Той изрече думите, които бе научил наизуст от многобройните повтаряния.
Атерстоун сви рамене.
— Нищо не ми говори. Гърлен език, доколкото мога да преценя. Ако беше латински, гръцки или иврит, бихме могли да ви помогнем. Дори с келтски, тъй като брат Бруно е от Ирландия. Уви.
— Е, тогава ще потърся другаде — рече Малори. — Бихте ли направили нещо друго за мен?
Атерстоун разпери ръце, за да потвърди.
Малори посочи сандъчето в краката си, към което абатът беше поглеждал през целия им разговор.
— Ще вземете ли този сандък на съхранение при вас?
— Мога ли да попитам какво има в него?
Малори се усмихна дипломатично.
— Надявам се, че един ден ще мога да ви кажа.
— Чух слух, сър Томас. Човек не трябва да обръща внимание на слухове, но този е от човек, близък до Бъкингам.
Малори настръхна.
— Кой е този човек? Какво е казал?
— Съвестта не ми позволява да разкрия самоличността му, но той спомена, че при вашето последно пътуване сте открили някаква стара реликва. Нещо, което може би е принадлежало на някакъв крал.
Малори се изправи.
— Нямам какво да кажа по този въпрос, но наученото само засилва решимостта ми да държа ценните си вещи извън Нюболд Ревъл — яростно рече той. — Ще вземете ли сандъка ми за съхранение, или не?
Атерстоун също стана и размаха помирително ръце.
— Разбира се, сър Томас, разбира се! Ще го поставя в личните си покои, в собствения си сандък с ценности. Виждам, че е заключен.
— И единственият ключ е у мен — добави Малори. — Не бива да казвате на никого за това.
— Кълна се пред Бог, че няма да го направя. Можете да ми имате пълно доверие.
Малори сведе глава.
— Благодаря, Ваша Милост. Като си помисля, май ще взема три бурета от онова ваше вино.
Малори потегли обратно към имението си, като яздеше бавно през свежата гора. Бръмченето на буболечките изпълваше слуха му, но умът му бе като потопен в отрова.
Кой беше предателят?
Със сигурност не можеше да е Джон Алейн — човекът беше верен и сигурен като смяната на сезоните. Малори беше готов да заложи живота си, че е невинен. Скуайърът му пък беше син на боен другар от някогашните кампании в Нормандия. Вярваше, че момчето не е подлец. Да не би да е скуайърът на братовчед му? Възможно, но какъв достъп би имал младок като него до лагера на Бъкингам? И нима би рискувал живота си заради предателство? Едва ли.
Оставаше Робърт.
Братовчед му не беше от хората, които Малори харесваше. Липсваха му кураж, доблест и сила на духа — качества, които всеки рицар поставя високо при преценката си за един мъж. Но беше от неговата кръв. А кръвта не предаваше кръв. Беше му се доверил достатъчно, за да го вземе на експедицията. Но дали не се беше излъгал?
Отговорът не закъсня.
Същата нощ, докато Малори седеше и пиеше до камината, а хрътките му се излягаха до стола му, Джон Алейн нахълта в къщата.
— Съжалявам, че ви безпокоя в такъв късен час, милорд.
Малори му наля от силния ейл.
— Не съм те виждал напоследък.
— Ходих до Ковънтри.
— Нима?
— Почти цяла седмица по жени и пиене. В „Синия глиган“.
— Напълно заслужено след нашето пътешествие, бих казал. Предполагам, че ако нямах други задължения, щях да сторя същото.
— Там видях нещо.
— Уверен съм, че си видял много неща.
— Видях братовчед ви. Робърт.
Малори се вцепени.
— И какво правеше той там?
— Срещна се с един човек. Видях го, но той не ме забеляза. Онзи, с когото се срещна, съм го виждал и преди. Ричард Хъмфри, един от хората на Бъкингам.