— Знам го. Разбойник, не се различава много от лайното по ботуша ти. Успя ли да чуеш какво си говореха?
— Нито дума, но видях братовчед ви да размахва дясната си ръка, сякаш държеше меч.
Малори въздъхна, изпълнен с тъга и гняв. Почти чуваше Робърт, прекалил с ейла, потен като прасе, как се фука, че са намерили меча на крал Артур, и наужким размахва оръжието в топлата си, дебела ръка.
Скоро след това Малори потегли на юг с малка свита, като остави Джон Алейн в Нюболд Ревъл да бъде неговите очи и уши и да защитава интересите му. Малори имаше спешна политическа работа в Парламента и належаща лична работа в Уинчестър. Случи се така, че между двете начинания имаше връзка в лицето на Уилям Уейнфлет, епископ на Уинчестър.
Уейнфлет, един от най-образованите мъже в Англия, се беше запознал с Малори преди десет години в Уиндзор на среща, организирана от Томас Уелс — джентълмен, който управляваше епископските имоти. Уелс се познаваше с Малори и беше решил, че Уейнфлет, който тогава ръководеше колежа, ще хареса компанията му. Оказа се прав. Макар да не беше учен, Малори впечатли Уейнфлет с будния си ум, политическата си схватливост и открития си характер — все качества, които за главния учител бяха въплъщение на най-доброто от рицарския кодекс. Благодарение на неговото влияние Малори стана член на Парламента за Грейт Бедуин, произвеждащо вълна градче на осемдесет мили от Нюболд Ревъл. Десет години по-късно двамата мъже си оставаха близки, съюзени от общото желание да служат всеотдайно на все по-нестабилния крал Хенри VI.
Малори прекара по-малко от две седмици в Уестминстър и взе участие в ожесточените парламентарни дебати за отпускане на средства за защитата на Бордо, един от последните френски градове, останали верни на англичаните. Парламентът обаче беше разпуснат след скандалното предложение на един лоялист херцогът на Йорк да бъде признат за престолонаследник, тъй като след петгодишен брак кралят все още нямаше деца.
Отвратен от неспособността на Парламента да подкрепи изоставените английски войски, Малори с радост напусна стаите си в Уайтчапъл и потегли за Уинчестър.
Уилям Уейнфлет беше внушителен не само с ума си, но и физически. Поздрави стария си приятел Малори с мечешка прегръдка, като едва не го вдигна от земята, след което го нагости богато и предложи едно от най-добрите вина, които Малори бе вкусвал от дните си в Париж.
Двамата унищожаваха подноса печено сърнешко и обсъждаха интригите между привържениците на Йорк и короната, докато Уейнфлет не реши да смени темата.
— Имам изненада за теб, Томас. Успях да издействам най-важната светска книга в Англия, „Книга на Страшния съд“. Помолих короната да я върна в първоначалния й дом в Уинчестър по случай тристагодишнината от вземането й от старата кралска съкровищница в града по заповед на крал Хенри Втори, за да бъде пренесена в двореца в Уестминстър. В момента се пази в колежа, за да могат наставниците да я изучават, а учениците да й се възхищават. Искаш ли да я видиш?
— Разбира се, Ваша Милост. С най-голямо удоволствие.
— Е, значи утре. А сега, стига с моите грижи. Каза, че искаш помощта ми по някакъв въпрос.
— Така е, Ваша Милост. Търся образован човек, който може да чете стари корнуолски текстове.
— Усещам, че зад тази молба се крие чудесна история, Томас, и с нетърпение очаквам да я чуя.
— Наистина е чудесна история, Ваша Милост. И вие ще бъдете единственият човек освен мен, който ще я научи изцяло.
„Книга на Страшния съд“ беше изложена в главната библиотека на Уинчестър Колидж. Това със сигурност бе най-огромната книга, която Малори бе виждал някога — толкова грамадна, че той се съмняваше, че пиедесталът й е в състояние да издържи тежестта й. След кратко изложение върху историята и значението й Уилям Ив, директорът на колежа, подобен на плъх тип с дълга роба, принадлежала на някой негов предшественик и преминала у него, без да бъде преправена, помогна на Малори да намери частта за неговото графство и набързо му обясни как да дешифрира черния и червения текст.
— Писарите тайнопис ли са използвали? — попита Малори.
— Не точно. Съкращавали са думите, за да поберат повече на една страница. Иначе книгата щеше да бъде още по-голяма.
След като приключи указанията, директорът остави Малори сам с удивителната книга, като му съобщи, че специалистът по езици, за когото помолил епископът, щял да пристигне в най-скоро време.