— За бога, ще го намеря и ще го убия със собствените си ръце. Но първо по-належащите въпроси. Оседлай моя кон и твоя. Трябва да идем в манастира.
Алейн тъкмо пристягаше ремъците на седлото, когато се появи отряд мъже на препускащи коне. Той изруга и извика да предупреди господаря си. Когато Малори излезе с малка група мъже от домакинството, двамата с Алейн се спогледаха и докоснаха дръжките на мечовете си. После Малори поклати глава. Безсмислено беше да умират в битка заради някаква си заповед за арест. Мисията му беше да живее и да намери Граала.
— Оставете, мъже — каза. — Шериф Маунтфорт не е наш враг. Ще му се подчиня.
Маунтфорт яздеше начело на колоната мечоносци и копиеносци. Беше възрастен джентълмен, любител на бутилката и седеше сковано в седлото с измъчената физиономия на човек, който няма никакво желание да изпълни служебния си дълг.
— Сър Томас Малори — заговори, без да слиза от коня си, — арестувам ви в името на краля по различни сериозни обвинения, свързани с поведението ви. Ще оставите меча и кинжала си и ще дойдете с мен.
Малори се обърна към лейди Малори, която ридаеше на прага, прегърна я и я увери, че това е дребна работа и със сигурност ще се върне за вечерната молитва. После яхна коня си и се приближи до Маунтфорт, който бе стар семеен приятел.
— Съжалявам — каза шерифът. — Бъкингам стои зад това.
— Бъдете сигурен, че не ви обвинявам — отвърна Малори.
— Искаше да бъдете отведен в замъка му в Максток или в затвора в Ковънтри, но ще дойдете в къщата ми в Колшил. Ще имате всички удобства, докато чакате явяването си в съда.
Малори му благодари за полученото разрешение да поговори със своя човек. Заръча на Джон Алейн да отиде в Кумб и да каже на абата, че е готов да плати каквато сума поиска за сандъка. После подкара коня си и потегли с шерифа като арестант.
Малори беше посещавал много пъти ограденото с ров имение в Колшил и този път Маунтфорт го прие със същото гостоприемство, както и преди. Стаята му беше голяма и удобна, имаше на разположение прислужник и първата вечер седя на масата на шерифа.
Докато домакинството спеше, Малори не мигна.
Вратата на стаята му не беше заключена и трябваше само да мине на пръсти по коридора покрай спалнята на шерифа и да слезе по задното стълбище до килера. Измъкна се през задната врата и се запромъква покрай къщата.
Ровът приличаше на черна бездна. Малори свали ботушите си и ги метна от другата страна. Никак не му хареса как тупнаха, но след като никой не вдигна тревога, той бавно се спусна в студената вода и преплува с бавни замахвания. Прибра ботушите си и прекоси полето до гората.
Появи се някакъв конник. Малори приклекна зад едно голямо дърво и изчака, докато конят мине покрай него. На светлината на факлата, носена от конника, видя, че човекът е приятел, а не враг.
— Тук! — високо прошепна той.
Джон Алейн обърна коня и му се усмихна.
— Казахте, че ще се върнете за вечерната молитва. Май доста дълго се молите. Довел съм кон за вас, съвсем наблизо е.
— Бог да те благослови, Джон. Да съберем хората и да препуснем към Кумб.
След бурна и безсънна нощ Малори препускаше сам през дивата провинция, колкото се може по-далеч от пътища и пътеки. Нападението срещу Кумб бе бързо и шумно. Посред нощ хората на Малори разбиха с дървени тарани портите на манастира. След като се озоваха вътре, нахълтаха в къщата на абата, грубо го измъкнаха от леглото и сритаха в задника помощника му. Малори собственоръчно разби с щанга сандъка на абата и извади своето ковчеже. Остави хората си сами да решат дали да си вземат по нещо от богатствата на абата. Естествено, те напълниха джобовете си със златни и сребърни пръстени, гривни и огърлици с корал, кехлибар и гагат. Малори изсумтя и отбеляза, че никое от бижутата не е от значение за службата на Бог.
Беше чудесно утро, покрай лицето му прелитаха пеперуди. Движеше се с добро темпо към целта си; бронята му беше увита в одеяло, за да не жули задницата на коня. Докато четеше „Книга на Страшния съд“ в Уинчестър, му беше хрумнало по-подходящо скривалище, което напълно отговаряше на славната история на меча. Във френските поеми в проза, които Малори познаваше добре, смъртно раненият в битка крал Артур заръчал на своя рицар сър Грифлет да върне Екскалибур на Дамата от езерото. Малори щеше да стори същото. Знаеше едно чудесно място, където беше лудувал и ловил риба като младеж. Беше широко, но не много дълбоко. Мечът можеше да остане там, докато не дойде време да го прибере.