И когато пристигна на прекрасното изолирано място, пълно с дивеч, но лишено от хора, Малори плака, както бе плакал Грифлет, докато хвърляше сандъка в мътната вода.
Отново беше затворен — този път в истински затвор, с железни решетки и без никакви удобства.
Когато се върна в Нюболд Ревъл, Бъкингам лично го чакаше с отряд от двеста въоръжени мъже. Малори бе отведен в манастира Нънитън, недалеч от замъка Максток, където херцогът призова съдии и съдебни заседатели, за да се произнесат точно по онези обвинения, които бе изброил Джон Алейн. След кратък и бурен процес, на който лейди Малори плака, а сър Томас гръмко твърдеше, че е невинен и че обвиненията са скалъпени, Малори беше отведен в неизползвана килия на монахиня, превърната заради него в затворническа.
Ключалката на вратата изщрака и на прага се появи Бъкингам, тлъст и самодоволен.
— Държа ви така, както искам, Малори — заяви той.
Малори остана седнал на сламеника си.
— И как по-точно, милорд?
— В неизгодно положение.
— За момента, може би. Какво искате? Ясно е, че тези нелепи обвинения целят нещо по-голямо.
— Може би. Искам нещо, което имате. Много го искам.
— Мъжествената ми фигура ли? Може би трябва да яздите повечко?
— Не сте в положение да подхвърляте палячовски шеги. Искам меча. Искам Граала.
— През вековете много хора са търсили Граала, сър Хъмфри. За тях това е било свято начинание в името на всемогъщия Бог. Боя се обаче, че вашите желания не са толкова чисти и възвишени.
— Моите мотиви не ви засягат. Засягат само мен и сътрудниците ми.
— Сътрудниците ви? Някаква нечиста клика, предполагам.
Бъкингам пропусна думите покрай ушите си.
— Ако ми кажете къде сте скрили меча, обвиненията ще бъдат свалени. Не го ли направите, ще прекарате много дълго време в затвора.
Малори поклати глава и се излегна.
— Ще оспоря обвиненията ви и ако изгубя, ще си излежа присъдата с чест. Но никога няма да позволя такава благородна реликва да попадне в мръсните ви ръце.
Беше прехвърлен в Лондон да отговаря на обвиненията пред кралския съд. Затворът Маршалси, в който бе хвърлен, бе зловонен и мрачен, но тъй като бе рицар, на Малори му бяха осигурени условия, за които другите затворници не можеха и да мечтаят. Разполагаше с килия с прозорец и предостатъчно свещи. Роднини и приятели можеха да го навестяват по всяко време и жена му вече беше дошла в Лондон да се погрижи за добруването му. Слугите докараха от Нюболд Ревъл мебели, чинии, буре с вино и което бе най-важното — мастило, пера, пергамент и сандък с книги, неговата колекция истории за крал Артур.
В началото на затворничеството, което щеше да трае почти две десетилетия заради престъпления, които не бе извършил, го посети верният Джон Алейн, който се просълзи, когато видя господаря си зад решетките.
— Радвам се, че отново дойде да ме видиш, Джон.
— Иска ми се да можех да ви сменя в килията, милорд.
Малори отиде до вратата и надникна през решетките на прозорчето.
— Пуснали са те сам, без придружител.
— Направих както наредихте, милорд. Донесох бъчонка вино. Нахвърлиха й се като мухи на лайно.
Малори се усмихна.
— Искам да бъдеш моите очи и уши, а понякога и моят глас отвъд стените на този затвор. Искам да стоиш близо до онези, които са наясно с делата на Бъкингам и са на моя страна. Искам да науча кои са другарите му. Не обичайните от двора, а другите, които се интересуват от меча. На всяка цена трябва да разбера кои са тези хора и какви са намеренията им.
— Но нали никой не може да намери меча. Единствено вие знаете къде сте го скрили.
— И именно затова мога да спя спокойно през нощта, дори на място като това. Когато денят на свободата настъпи, ще използвам знанието, записано върху меча, за да намеря много по-голямо съкровище.
— Какво е това съкровище?
— Духовно, Джон, по-скъпо от цялото сребро и злато на този свят. Надявам се, че един ден ще мога да ти кажа. Може би ще тръгнем да го търсим заедно. Засега ще ти дам едно писмо, което да предадеш на Уейнфлет, епископа на Уинчестър. Много е важно. Не го показвай на никого. Претърсват ли те на излизане?
— Да.
— Карат ли те да се събличаш?
Алейн поклати глава.