— Ако го правеха, трябваше да си запушат носовете.
— Добре. Ще го сгъна добре. Постави го в набедреника си.
Алейн изсумтя.
— За допълнителна защита.
— Не тръгвай направо за Уинчестър. Не искам да те проследят и Уейнфлет също да се окаже изложен на опасност. Знам, че ще се наложи да се разкараш, но първо се върни в Нюболд Ревъл и после отпътувай през нощта. Ако нещо ти попречи да доставиш писмото, изгори го или го скрий на сигурно място. Не бива да попада в ръцете на Бъкингам. Разбра ли ме?
Алейн взе сгънатото писмо и го напъха в панталона си.
— Разбрах, милорд. Имайте вяра в мен, както аз имам във вас.
Двамата се прегърнаха.
Алейн забеляза малка купчина пергамент на писалището на Малори.
— Май пишете нещо, милорд.
— Наистина пиша, Джон. Имам чувството, че Бог е решил да ме освободи за известно време от задълженията в домакинството и Парламента, за да свърша нещо по-важно. Започнах книга, голяма книга, която ще нарека Le Morte Darthur, мой разказ за живота и смъртта на Артур, най-великия крал, който е познавала тази страна.
16.
Артър и Клер прекараха целия ден в изучаване на „Книга на Страшния съд“. Прекъсваха, колкото да хапнат в ресторанта и да се разходят в градината. В края на деня бяха замаяни и напълно блокирали от всички числа и статистики.
Клер отиде в банята да си измие зъбите.
— Можеш ли да останеш още? — попита я той през вратата.
— Трудно е — отвърна тя. — Трябва скоро да се връщам на работа.
— Мисля, че имаме напредък.
— Да, може би. Ще видим как се справяме утре.
Тя излезе по нощница, легна в леглото си и се обърна към него.
— Последните два дни бяха невероятни — рече той, легнал настрани и подпрял главата си с длан.
— Да, определено бяха необикновени.
— Да се крием в хотел и да работим върху главоблъсканица на петстотин години.
— Трябва да кажа, че интелектуално ми допада. Много по-различно е от основната ми работа. И доста романтично.
— Аз пък се чувствам виновен.
— Защо?
— Защото не искам да пострадаш.
— Много мило от твоя страна. Но аз се чувствам много удобно с теб. В безопасност.
Тя изключи нощната си лампа. Артър си помисли дали да не се прехвърли при нея, но се сдържа. Последното, което искаше, беше да наклони везните и да я пропъди. Затова обърна възглавницата си откъм хладната страна и заспа.
На сутринта се събуди пръв и погледна крадешком леглото на Клер. Тя бе завита само частично и един дълъг гол крак се подаваше от чаршафа.
Колкото се може по-тихо Артър зареди машината за кафе и се загледа как димящата течност бавно изпълва каничката, капка по капка.
Внезапно го осени прозрение, което му бе убягвало през дългия предишен ден.
Клер се събуди и го видя бързо да прелиства текста на „Книга на Страшния съд“.
— Вече си се захванал — подхвърли тя.
Артър развълнувано вдигна глава.
— Сетих се, Клер. Твоят принцип на простотата. Малори е бил човек от Уоруикшър. Изрично споменава Уоруикшър в писмото. Мисля, че можем да филтрираме около деветдесет процента от книгата. Достатъчно е да се съсредоточим само върху едно графство. И да продължим като вчера, като търсим споменаване на числата 20 или 23.
Възбудата му се предаде и на нея и Клер се надигна.
— Той не използваше ли думата акри заедно с Уоруикшър? — попита. — Нещо за зелените акри на Уоруикшър? Може би трябва да намерим някое село с двайсет или двайсет и три акра земя.
Наляха си кафе и тя седна до него на разхвърляното легло, за да могат да четат текста заедно. Ако Артър не беше така съсредоточен в книгата, голите й крака и ръце определено щяха да го извадят от равновесие. Той прелисти книгата до първата страница за Уоруикшър и двамата трескаво започнаха да преглеждат гъсто изписаните редове. Беше като надпревара. По сериозно присвитите й очи и напрегнатата й стойка Артър отсъди, че Клер е състезателна натура, и подозрението му скоро се потвърди.
— Ето! — тържествуващо възкликна тя. — Това място има двайсет акра!
Пръстът й сочеше село Харбъро, където: „Има 4 1/2 кожи. Земя за много рала. 4 вилана и 4 бордара с 1 рало. 20 акра поляни“.
— Това може да е скривалището. Имаш ли карта?
— Задръж — спря я Артър. — Ето и друго с двайсет акра поляни.