— А — рече Моби и млъкна, за да отпие от чашата си. — Може пък в крайна сметка да съм си заслужил бирата. — Той извади сателитна карта от чантата си и посочи участък от Ейвън, където реката се разделяше от остров. — Тази суша между двата разделящи се и сливащи се ръкава се намира недалеч от стария манастир Стонли. Нарича се речен остров. Няма да ви отегчавам с хидравликата зад явлението. Достатъчно е да се каже, че геометрията на коритата, механиката на флуидите, пренасянето на седиментите и още куп неща играят роля. Мисля, че този речен остров спокойно може да се е образувал за период от няколкостотин години. В това отношение няма проблеми. А сега си представете, че го няма. Разширяването в тази част ще достигне стотина метра ширина и петстотин дължина. И ще прилича много на малко езеро. Е, това е най-доброто, което мога да направя за вас. Дано да съм ви бил от полза. — Моби погледна часовника си. — До следващата ми лекция има час и половина. Тони, би ли ми поръчал още една?
Когато четиримата излязоха от кръчмата, от близката автобусна спирка ги наблюдаваше един мъж. Григс нахлупи шапката над очите си и смачка цигарата. Трябваше да реши след коя двойка да тръгне, когато компанията се раздели. Накрая направи скришом няколко снимки на Феро и Моби с мобилния си телефон и тръгна след Артър и Клер.
— Е? — попита Клер и пъхна ръка в дланта на Артър.
— Можеш ли да останеш още един ден?
— Добре — съгласи се тя след пауза, която продължи само секунда, но му се стори ужасно дълга. — Да.
— Какво ще кажеш да се разходим до Стонли? — попита той и стисна ръката й. — Един мой роднина може да ми е оставил нещо там.
17.
Англия, 1471 г.
Томас Малори беше стар и грохнал. Годините студ и влага го бяха пречупили. Когато се будеше треперещ под одеялото, коленете и бедрата му бяха вдървени и изминаването по пътя от леглото до нощното гърне беше мъчително бавно и болезнено. Дори прости движения като посягането към чашата му костваха усилия, докато сутрешното вцепеняване не отминеше и ставите му не възвърнеха донякъде подвижността си.
Двайсет години затвор с кратки прекъсвания! Двайсет години тържество при всяко пускане под гаранция или освобождаване и отчаяние при поредния арест и ново затваряне.
Маршалси, Колчестър, Лондонската кула, Лъдгейт, Нюгейт — беше лежал в най-ужасните адски дупки на Негово Величество, като през цялото време мечтаеше за изгубения си комфортен живот в Нюболд Ревъл.
Къде беше правосъдието?
Рицар на кралството, захвърлен в морето на произвола като някакъв плавей. Затворен по скалъпени обвинения. Обикновен крадец? Изнасилвач? Мисълта, че човек, който е служил на краля си на бойното поле като рицар, който се е посветил на рицарските добродетели, потомък на Артур, краля на британците! — мисълта, че такъв човек може да извърши подобни долни деяния беше просто невъзможна. Но въпреки това обвиненията, поддържани от мощни врагове, които разбъркваха казана на покварената съдебна система, бяха достатъчни да държат Малори зад решетките, докато повечето мъже на неговите години и с неговото положение си живееха живота и пиеха до камините си, а ловджийските кучета дремеха в краката им.
През първите десет години поне таеше надеждата, че крал Хенри ще му се притече на помощ и ще сложи край на несгодите му. Но Хенри си имаше други грижи. Амбициите му да сложи край на безкрайната война между Англия и Франция бяха довели до разделение между лордовете и му бяха създали могъщ враг в лицето на херцога на Йорк. Когато кралят изпадна в кататонична меланхолия, след като се сдоби с рога от красивата си френска съпруга, Йорк побърза да се възползва от отворилата се празнина и заграби поводите на властта от рода Ланкастър. Макар че кралят щеше накрая да дойде на себе си, двете десетилетия на сблъсъци между Ланкастър и Йорк хвърлиха страната в хаос, погълнаха цялото внимание на короната и тя остана глуха и сляпа за мъките на някакъв беден затворен рицар.
През цялото това време Малори се вареше в собствен сос, влачеше се по съдилища и затвори — някои сурови, други поне донякъде поносими, като Маршалси. Понякога минаваха месеци, понякога година или повече, преди Бъкингам да се появи отново. Предложението му беше винаги едно и също.
— Кажете ми къде да намеря меча и ще бъдете освободен.
Джон Алейн и други верни другари успяваха да измъкнат откъслечна информация относно тайните дела на Бъкингам. Говореше се за тайна група, пръсната из Европа и Азия. Наричаше се „Кем“ — алхимици, свързани не от вярност към някаква корона, а от нещо по-мрачно. Имало и друг англичанин, Рипли, за когото се носеха слухове, че е също толкова дълбоко замесен като Бъкингам. Твърдеше се, че Бъкингам и Рипли били верни на онази група, чиято цел била откриването на Светия Граал, но не за славата Божия, а за по-долни и демонични цели.