Затова всеки път, когато Бъкингам отключваше килията и повтаряше предложението си, Малори отговаряше:
— Милорд, няма да получите меча и няма да намерите Граала. Граалът е предназначен за добро и светлина, а се боя, че вие искате да го използвате за зло и мрак. Ще умра щастлив със знанието, че никога няма да попадне в ръцете ви.
И докато Европа кипеше от политически страсти, войни и насилие, ритъмът на живота на Малори бе защитен от целия този хаос и бе бавен и монотонен. В добрите дни, когато болежките не се обаждаха и условията бяха приемливи, той можеше дори да се отдаде с известна наслада на по-приятни занимания.
След цял живот по бойни полета и водене на кръвопролитни битки уединението на писалището и компанията на купчината безценни книги бяха успокояващи и утешителни. Малори често започваше деня си, като пишеше писмо на скъпата си жена или на верните си приятели, а след това се заемаше с поредната глава от „Смъртта на Артур“ и се изгубваше в описанието на някоя велика битка, на страстна любовна връзка, на благородно търсене. Пишеше часове наред и така се пренасяше от скромната си заключена килия на брулените от ветрове хълмове на Камелот и в бляскавия, изпълнен с живот двор на Артур, неговия крал, неговото вдъхновение, неговия прародител.
Бъкингам беше усърден човек и изпитваше постоянно подозрение към писанията на Малори, поради което беше натоварил един образован човек да чете писмата му и страниците от ръкописа с надеждата да намери скрити послания относно местонахождението на меча. Не откри нищо такова.
За затворник Малори беше добре информиран от надзирателите и посетителите за събитията навън. Само седмица след битката при Нортхемптън през юли 1460 г. той научи новината в затвора Нюгейт. Херцогът на Йорк бе удържал зашеметяваща победа над десетте хиляди мъже на крал Хенри на територията на манастира Делапре. Кралят бил пленен и бързо се съгласил на недълговечно споразумение, по силата на което короната трябвало да премине у Йорк и наследниците му. Но, което бе по-важно за Малори, Бъкингам бе мъртъв!
Като типичен интригант и опортюнист, Бъкингам вземаше страната на Йорк, когато махалото на Войната на розите се люшкаше към тях, или на Ланкастър, когато кралят бе във възход. За негово нещастие през онзи ден в Нортхемптън той командвал силите на Ланкастър на страната на крал Хенри и бил пронизан от пиката на някакъв привърженик на Йорк от Кент.
Малори прие с ликуване новината, изпрати молба до короната и зачака. Накрая, седмици по-късно, без отровната намеса на Бъкингам той бе освободен и се озова в обятията на съпругата си и на верния си Джон Алейн. Беше като сън. След като се върна в Нюболд Ревъл с неговите зелени поляни и натежали класове по нивите, Малори бавно започна да възстановява здравето си след пристъпа на лятната дизентерия, която едва не го уби.
Ядеше каквото можеше и обикаляше земите в опит да възвърне силите си. През цялото време кроеше планове. Мечът можеше да остане още известно време във водното си скривалище. Много му се искаше да го докосне отново, да го пази като зеницата на окото си, да го предаде на наследника си, но нямаше нужда да бърза. Екскалибур бе в безопасност. Седеше на пейката край гроба на големия си син Томас, който бе умрял от шарка преди две години, докато самият той гниеше в Нюгейт. Другият му син, Робърт, бе добър момък, който още нямаше тринайсет, но вече бе благороден и храбър. Малори знаеше, че ще може да се грижи за семейните земи и богатства. Но нямаше да изложи Робърт на риск, като му разкаже за меча или Граала — подобно знание таеше в себе си смъртна опасност. Това търсене бе негово и само негово.
Ръкописът на „Смъртта на Артур“ се пазеше недовършен в една кутия в библиотеката. Дописването му трябваше да почака. Имаше по-належащи задачи. Малори знаеше наизуст надписа върху меча, а също и превода му. Когато си възвърнеше достатъчно силите, може би през пролетта, смяташе да събере малък отряд верни мъже, сред които и Джон Алейн, и да осигури кораб и провизии. Пътуването до далечната земя щеше да е тежко и резултатът не беше ясен, но имаше шанс, славен шанс накрая да държи в треперещите си ръце най-святата реликва на земята.