— Моля се да оцелее. Джон, ще те помоля за една последна услуга.
Алейн се намръщи, но не каза нищо.
— Отнеси тази моя книга на епископ Уейнфлет в Уинчестър и го помоли да я даде на писар да я препише. Надзирателите ще ти позволят да я вземеш. Чели са я и не им пука какво ще правя с нея. Помоли Уейнфлет да даде преписа на Уилям Какстън, печатаря от Лондон. Познавам го от години. От Кале.
— Помня го, милорд. По онова време търгуваше с вълна. Значи се е захванал с печатарство, така ли?
— При това много успешно. И още нещо. Вземи това писмо. — Малори го пъхна между страниците за по-сигурно. — Върни го в Нюболд Ревъл и го постави в сандък с ключалка заедно с различни други мои документи и вещи. Искам Робърт, неговият син или може би някой бъдещ Малори да го намери. Написано е с думи, но всъщност е карта на съкровище. Пази го добре. Повече нищо няма да кажа.
Когато времето за свиждане изтече, двамата си стиснаха ръцете.
— Пазете се, милорд — рече Алейн. — Чух, че Рипли възнамерява да ви стори зло.
— Какво по-голямо зло може да ми стори от онова, което вече е сторено? Готов съм да приема участта си и се надявам, че някой след мен ще изпълни предопределеното, което ми се изплъзна.
Алейн си тръгна с писмото и ръкописа в торбата. Щеше да иде в Уинчестър и да предаде ръкописа лично на епископа. А епископът щеше да даде на Алейн писмото, което Малори му беше написал двайсет години по-рано. Алейн щеше да се върне в Нюболд Ревъл и да постави старото и новото писмо в яко сандъче, което да остане на наследниците на господаря му. Робърт Малори щеше да се върне от битката при Сейнт Олбанс с рана на главата, която щеше да го остави неспособен да се грижи за себе си. Щеше да умре през 1479 г., една година преди майка си, без да отвори сандъчето. Картата от думи на Малори щеше да бъде забравена и подминавана през следващите петстотин четиридесет и три години.
В един студен мартенски ден Рипли влезе в килията на Малори, придружен от груби мъже с торба инструменти. Обяви, че търпението му се е изчерпало. Смятал да изпита твърденията на стария рицар, че няма да разкрие скривалището на меча дори ако бъде подложен на изтезания. В края на краищата, какво имаше да губи? Беше получил вести от Нюгейт, че Малори губел и последните си сили и че едва ли ще доживее да види майските цветя.
Първо смазаха ръцете на Малори с менгеме, после и стъпалата. Опираха нажежени железа в гърдите му, в бедрата и накрая в слабините.
Макар да крещеше с пълно гърло, както би крещял всеки, Малори не обърна внимание на увещанията на Рипли и не пророни нито дума. Докато поемаше последния си дъх, бе благословен с видение, подобно на виденията на рицарите на Артур — Пърсивал и Гауейн, Борс и Ланселот, Галахад. Каменните стени на затворническата килия изчезнаха, за да се сменят с яркосиньо небе. И там горе беше Граалът, сияещият потир, най-прекрасната гледка, която бе виждал някога.
Търсенето му беше приключило.
18.
„Стонли Парк Лодж“ се намираше само на няколко минути път с кола от острова на Ейвън. Артър и Клер се регистрираха в хотела и се качиха обратно в джипа. Багажникът на колата бе пълен с вещите им, металотърсача, няколко мощни фенера и чифт армейски очила за нощно виждане, които Артър беше купил преди години, но рядко бе използвал.
Излизането от безопасния пашкул на „Кантли Хаус“ го беше натоварило много и той трескаво се оглеждаше за евентуални преследвачи. Беше почти сигурен, че зад тях е чисто.
Както беше посочил Джим Моби, островът се намираше в земите на манастира Стонли, които отдавна се използваха за цели, нямащи нищо общо с църковните. Хенри II основал манастира през 1154 г. и той процъфтявал като цистерцианска обител в продължение на четири столетия, докато Хенри VIII не помел тухлите и хоросана на католицизма от кралството си. Сградите и земята били дадени като подарък на приятелчето на Хенри Чарлс Брандън, херцог на Съфолк; старото абатство останало в частни ръце и претърпяло серия преустройства и добавки до 1996 г., когато било предоставено на една благотворителна организация. Междувременно било провинциален център на фамилията Лий, предците на Джейн Остин, и къщата вдъхновила писателката за „Доводи на разума“ и „Менсфийлд Парк“. Сега беше музей и банкетна зала; когато Артър и Клер спряха на слънчевия паркинг, фирма за кетъринг тъкмо опъваше голяма тента за предстоящо сватбено празненство. В центъра за посетители си купиха два билета за обиколка на градината и Артър побъбри с момичето на гишето, за да научи повече за сватбата. Празненството щяло да се проведе вечерта и било доста голямо, с триста и петдесет гости.