Преслуша вдясно, но там нямаше нищо. Върна се отново на предишното място и пак долови нещо. Направи половин крачка напред и повтори търсенето. Може би нещо отляво, нищо отдясно. Дисплеят си оставаше празен. Като правеше по половин крачка, Артър продължи напред, докато едва доловимият тон, ако изобщо имаше такъв, не изчезна.
Той свали слушалките.
— Има ли нещо? — попита Клер.
— Може би да, може би не. Много слаб сигнал и нищо на дисплея.
— Какво смяташ да правиш?
— Да се доверя на инстинкта си. Ще покопая малко. Стой тук, отивам за лопатите.
Намираха се в края на острова от страната на манастира, на петнайсетина метра от най-близкия бряг. Артър се върна с брезентовия сак и извади права лопата.
Започна да копае на мястото, където за първи път засече сигнала, като внимаваше да запази чимовете, за да ги върне после обратно. На светлината на фенера разчисти един квадратен метър и потъна на около шейсет сантиметра. Почвата беше влажна и плътна, идеална за копаене. След като приключи, Артър взе отново металотърсача и преслуша изкопа.
Този път тонът бе по-ясен и детекторът регистрира сигнал в обхвата извън желязото. Злато. Сребро. Бронз. Все добри метали.
Артър продължи да копае и с напредването на работата се наложи да разшири изкопа с половин метър във всички посоки, за да му е по-лесно. Колкото повече потъваше, толкова по-силен ставаше сигналът. Вече беше постоянен, с показател 70 на скалата. Там долу имаше нещо. Злато, сребро или бронз. Артър заработи по-бързо въпреки болката в хълбока. Утрото нямаше да ги чака.
На два метра дълбочина почвата се превърна в кал и копаенето стана трудно. На Артър му се прииска да беше разширил повече изкопа. Стените бяха нестабилни и тук-там се свличаха. Нямаше време обаче да оправя проблема. Без стълба щеше да му е трудно да излезе от ямата. Щеше да се наложи Клер да засипе изкопа достатъчно, за да може да се измъкне.
Небето постепенно губеше чернотата си. Артър заработи още по-бързо, като прати болката по дяволите. С помощта на другата лопата Клер прехвърляше пръстта настрани, за да не се свлече обратно долу. И двамата бяха здравата изкаляни.
Тонът в слушалките вече беше почти болезнено силен.
Артър поиска градинската лопатка и когато Клер му я пусна, клекна и започна да изтребва с нея калта.
Нещо се закачи в лопатката и от калта се подаде тъмен предмет. По-късно Артър щеше да каже на Клер, че му напомнил на щръкнала от тинята ръка, досущ ръката на Дамата от езерото, която според легендата уловила Екскалибур и го отнесла в подводното му хранилище.
Не можеше да определи какво е. Беше от метал, с дължина над трийсет сантиметра.
— Дай ми фенера — извика той, като се мъчеше да овладее вълнението си. — Мисля, че в сака има бутилка вода. Пусни и нея.
Задържа фенера с брадичка и поля парчето метал с вода, мъчейки се да го почисти възможно най-добре с пръсти. Проблесна сребро.
Нямаше начин да греши. Пред него лежеше дръжка на меч, с напречен предпазител и ефес. Нямаше острие, а само груба буца ръжда в основата на предпазителя.
— Това ли е? — попита отгоре Клер.
— Това е — отвърна той. — Господи, това е.
Тя започна да хвърля пръст обратно в изкопа и Артър отъпка рампа, по която да се качи. След като излезе, уви находката в шала й и се зае да запълва ямата колкото се може по-бързо. Небето ставаше розово и Артър се боеше, че някой ранобуден кучкар може да се натъкне на тях. Докато се трудеше, Клер прибра всичко освен правата лопата в сака и отнесе инструментите на паркинга, където остана да го чака, без да забележи двамата мъже, скрити в една от малкото други паркирани коли.
Накрая плувналият в пот Артър подскочи няколко пъти върху пръстта, за да я отъпче, и подреди отгоре чимовете. Слънцето тъкмо изгряваше, когато огледа резултата от работата си. Не изглеждаше много красиво, но пък и не се набиваше на очи. В далечината видя да се задава човек с две кучета. Реши, че е по-добре да не минава покрай него с лопата, затова я метна в реката, доволен от симетрията на жеста.
В хотела взеха душ, но пропуснаха любенето — и двамата изгаряха от желание да почистят меча. Увит в хавлия, Артър използва четката си за зъби, за да изтърка дръжката под чешмата.
Среброто заблестя гордо като в деня, в който е било излято. Тежкият предпазител бе дълъг цели двайсет и пет сантиметра, по дванайсет и половина от двете страни на острието. Ако то още беше на мястото си, мечът щеше да прилича на кръст. И докато Артър търкаше сребърния предпазител, под четката започнаха да се появяват букви.