Клер се наведе напред. Хавлията й се разтвори и падна, но тя не направи опит да се покрие. Двамата се вторачиха в надписа.
ENI TIRRO EURIC NEMETO OUXSELO
BRUNKA KANTA CRISTUS KE WEREO GRAL
— На какъв език е това? — попита тя.
— Нямам представа. Но ето думата, която искахме да видим. Грал. В надписа се говори за Граала!
Артър се обърна към нея и се усмихна, като видя голотата й. После го завладя желание, което така и не разбра напълно. Пръстите на дясната му ръка се свиха около дръжката и той вдигна тържествуващо меча високо над главата си. И докато го правеше, Клер пристъпи напред и дръпна хавлията му.
19.
Британия, 498 г.
Артуир от Малеоре, крал на британците, господар на Острова на могъщите, изпробва тежестта на новия си меч и разсече доволно въздуха със силната си десница. Острието беше от най-фина дамаска стомана, изковано от Седуин от Камлан, най-великия майстор на мечове в кралството. Дръжката бе изработена от Мориен от Гластънбъри, най-талантливия ковач на сребро в Британия. Мечът бе едновременно тежък и лек, и поради тази странност ясно си личеше, че балансът му е съвършен. Последното му оръжие се бе пръснало на парчета от острието на саксонска брадва и макар че бе продължил да се бие с чуждо, чувстваше се като ограбен.
В пристъп на ликуване Артуир вдигна новия меч високо над главата си.
Той бе победителят в битката при Минид Бадон, където хиляди нашественици англи, сакси и юти бяха изклани от воините му. За пръв път от незапомнени времена Британия бе до голяма степен свободна от чуждоземни грабители и насилници. Баща му Утер Пендрагон беше обичан от народа, но Артуир се бе издигнал до още по-голяма висота. Той бе богоподобен.
Артуир седеше в тронната зала на укрепения си замък, построен на високия хълм с равен връх в Гуинед. Беше лято и той бе облечен леко, в туника без ръкави, гамаши и ботуши. Широкият кожен колан стягаше тънкия му кръст и подчертаваше силния торс. Косата му бе дълга и вълниста, с цвета на разтопено злато; носеше брадата си късо подстригана като баща си, за нея се грижеше прислужник, който владееше добре кремъчния нож. Още не беше навършил петдесет и бе постигнал всичко, към което се стремеше в живота, с изключение на едно.
— Ще му дадеш ли име?
Въпросът беше зададен от кралицата. Тя се бе облегнала апатично на тапицирания си трон, умалена версия на трона на Артуир. Гуенуифар бе толкова дребна и слаба, та дамите й бяха убедени, че е истинско чудо да успее да роди деца с нейния тесен ханш. Косата й бе толкова тъмна, колкото на Артуир бе светла, и кралят винаги й казваше, че цветовете им отразяват вътрешните им нагласи. Нейната бе мрачна, нощна, а неговата — на светлия ден, пълен с оптимизъм.
— Ще го нарека Каледфулх — отвърна той. — Онзи, който сече камък. Защото може ли да сече камък, ще съсича и човек с лекота.
— Никога ли не ти омръзва да убиваш? — попита тя.
Младото момиче, изпълняващо ролята на виночерпец, се приближи и напълни бокала в протегнатата й тънка ръка. Момичето бе вплело две бели ленти в косата си в знак на траур по рицаря Лих Ленлеауг.
— Никога няма да се уморя да убивам езичници, нашественици и неверници, милейди. Дълг на християнския крал е да брани поданиците си и да защитава Христа.
— Ти прогони нашествениците. Нима ще ги последваш в родните им земи? Не може ли да поживеем известно време в мир?
Артуир погледна най-малкия си син Синген Малеоре, който си играеше край камината с един от братовчедите си. Момчето бе едва тригодишно, дете чудо, ако има такова нещо, родено в късен момент от живота на краля и кралицата. Другият му син Гуидре бе с цели осемнайсет години по-голям и един ден със сигурност щеше да стане крал, макар че Артуир бе много доволен, че има и Синген в резерва. Един крал воин винаги обича резервите. Той извика Синген да му покаже меча и се разсмя, когато момчето не успя да повдигне върха му от пода. Артуир отпрати дългокосото хлапе, предаде меча на пажа си, зае мястото си до кралицата и протегна ръка. Тя я докосна.
— Заради теб ще остана в двора известно време — рече той. — Но моите рицари са млади мъже с гореща кръв и трудно понасят да седят затворени като в обор. Ще търсят приключения и аз не ще застана на пътя им. Но запомни следното, господарке моя — мирът е постоянен колкото следа в пясъка. Войната ще дойде отново. Винаги идва.