Гуенуифар въздъхна и отпи от виното си.
От сенките зад трона изникна мургав мъж. Имаше сурови черти, бе плешив като яйце и носеше фараонска брадичка, напомняща за родното му място — Египет. Черната му туника се влачеше по земята. Той пристъпи напред, така че кралят да види, че е на разположение, след това спря, опря длани една в друга и зачака.
— Какви вести носиш, Мирдин? — попита Артуир.
— Залата е пълна с молители, милорд — отвърна Мирдин с екзотичния си акцент. — След като враговете ти бяха прогонени от кралството, народът насочи вниманието си към спорове за зестри и караници кой е законният собственик на този вол или онова прасе.
Артуир раздразнено зададе същия въпрос, който задаваше винаги.
— И защо кралят трябва да решава подобни неща?
— Ако не ти, кой друг? — отвърна Мирдин. — Но преди да започнем аудиенцията, един от рицарите ти иска да те помоли да изпълниш едно негово желание.
— Кой рицар?
— Гуалхавад.
Артуир се усмихна широко. Не беше правилно кралят да показва предпочитания сред кръг рицари, до един храбри и верни, мечта за всеки владетел, но Гуалхавад бе специален младеж, пламенен като пале, набожен като монах и най-добрият боец в кралството. Във вените му течеше кралска кръв. Майка му бе сестра на кралицата, а баща му — великият рицар Лих Ленлеауг, който бе страстно влюбен в жената на самия крал, но накрая се задоволи с най-малката й сестра. Артуир болезнено си даваше сметка за нежеланата страст, горяща така ярко между Гуенуифар и Лих Ленлеауг, и я използваше като инструмент да тласка главния си рицар към по-големи висоти на смелост и дързост на бойното поле. При Минид Бадон бе дал на Лих Ленлеауг един шал на жена си и му бе казал, че желанието й е той да го носи. Жестът възпламени рицаря. Артуир така и не разбра дали Лих Ленлеауг е бил обхванат от страст, смущение или гордост, но той се сражава като обезумял и бяха нужни четири стрели, за да падне от коня си в онзи ден.
Гуалхавад беше извикан и влезе в тронната зала с присъщата за младостта енергична походка и плам. Той приближи краля и се отпусна на коляно пред него. Ножницата изтрака върху каменния под.
— Стани, Гуалхавад, и кажи какво е на сърцето ти — заповяда Артуир.
Гуалхавад се изправи в цял ръст, преливащ от увереността на мъж в разцвета на силите си. Стоящите наоколо придворни дами го гледаха с копнеж, а мъжете, благородниците на Артуир, сведоха завистливо глави. Сред тях бе и най-големият син на Артуир, Гуидре, който, верен на себе си, беше вбесен от появата на Гуалхавад. „Аз съм негов син, не Гуалхавад — наскоро се бе оплакал на майка си. — Защо се отнася към него като към наследник, а с мен се държи като с куче?“
— Сир — започна Гуалхавад. — Идвам от замъка Каерлеон. Получих вест, че един от саксонските благородници, които залових при Минид Бадон, искал да се види с мен, за да обсъдим предложението му за откуп.
— За кой пленник става дума? — попита Артуир.
— За сър Валиа, син на Ардо.
— Способен рицар. Добре го посече. Раната му заздравяла ли е?
— Възстановил се е добре. Преди да проговори, нямах представа, че бил племенник на крал Еурик.
Артуир се намръщи, когато чу това име.
— Еруик беше велик противник. Много го презирах, но и много му се възхищавах.
— Валиа изглежда свестен — продължи Гуалхавад. — Макар да се отнасяхме към него с уважението, което заслужава заради благородния си произход, и му осигурихме всички необходими удобства, не го свърта на едно място след толкова месеци в плен и жадува да се върне в страната си.
— Тогава народът му да плати откупа! — изрева Артуир.
Мирдин пристъпи напред.
— Преговорите са едва в началото, сир. Тези въпроси са деликатни и отнемат време, макар че крал Циса често обещава да откупи благородниците си, без изобщо да достави откупа.
— Тогава ще чакаме толкова, колкото е необходимо — озъби се Артуир.
— Моите уважения, сир — рече Гуалхавад, — но Валиа ми каза нещо, от което сърцето ми се разтуптя. Закле ми се в честта на предците си, че знае къде можем да намерим Грала на Христа, нашия Господ!
Всички в залата замърмориха и Артуир махна яростно с ръка, за да ги накара да млъкнат. Търсенето на Христовия потир бе завладяло мислите му откакто Мирдин се появи в двореца му и предложи услугите си като гадател. Тогава беше още съвсем млад. Съветниците, които бяха хора на баща му, отбягваха чужденеца и се опитваха на всяка крачка да го дискредитират, но съветите на Мирдин бяха неизменно мъдри. Той предвиждаше най-доброто време за атака срещу врага, най-подходящия момент за изтегляне, най-добрия ден за прекосяване на бурния проток до Галия, най-доброто време да легне с жена си, за да зачене мъжко дете.