— Наистина ли вярваш в историята на онзи саксонец? — попита Килиан.
Мирдин сви рамене.
— Звучи достоверно, но кой може да каже? Ние, кем, търсим Грала от деня, в който Йосиф Ариматейски го открадна от нас. Дойдох в тази забравена от бога земя преди двайсет години, защото вярвах, че Артуир ще стане могъщ владетел, и той наистина стана. Вярвах също, че мога да повлияя на младия крал да посвети силите си, двора и кралството си, за да ни помогне да намерим Грала, и го направих. Възможно е този пленник Валиа да знае за реликвата, възможно е да е мошеник. Има само един начин да разберем.
— А ако се озове в ръцете ми? — попита Майлок.
Мирдин се усмихна.
— Ако се случи наистина, надявам се да проявиш почтителност и първо да избършеш мазнината от пръстите си. После го открадни от Гуалхавад и рицарите му. Убий ги, ако трябва. За мен няма значение. След това ми прати вест чрез пратеник и отнеси Грала в Йерусалим, където ще се спотайваш и ще се представяш за смирен поклонник. Чакай ме там. Ако се окаже истинският Грал, това ще означава, че сме изпълнили онова, което ни е предопределеното.
Гуалхавад поведе малката си група търсачи през коварните черни води, разделящи Британия и Галия, след което започна пътуването си през дивата галска провинция на юг към страната на Еурик, към Тараконензис. Голям отряд рицари и войници щеше да привлече вниманието на враждебни лордове и войските им, така че бяха само дванайсет. Имаше други двама рицари от двора на Артуир, сър Джоуан и сър Портауир, чудесни млади мъже, които приеха на драго сърце Гуалхавад да им бъде водач. Мирдин бе убедил краля, че Майлок ще им бъде безценен спътник. Той бе родом от Галия, познаваше порядките в тази земя и можеше да предсказва по вътрешности на заек толкова добре, колкото и да върти кинжала. Седмина скуайъри и слуги допълваха антуража, яздеха товарните коне и се грижеха за продоволствието. Рицарите носеха прости наметала върху ризниците и мечовете си. Когато местните ги заговаряха, Майлок им казваше на техния език, че са търговци и поклонници, търсещи мощи на Дева Мария и на други светци, за да ги продават на свещеници и епископи.
Валиа беше казал на Гуалхавад, че трябва да стигнат до Барсино, големия иберийски пристанищен град в сърцето на Тараконензис. След това имало само един ден път до мястото, наричано от местните Планината на чудесата, тъй като се говореше, че болните можели да се изцелят, ако се окъпят в ледените води, спускащи се от склоновете й. Пътуването до Барсино отне два месеца. Пътешествениците трябваше да понесат бури и лоша храна, насекоми и змии, както и един сблъсък с дребен галски главатар, който се опита да ги ограби. Рицарите се справиха сурово с мародерите и ги пратиха при създателя им със студена стомана в топлата плът. В Барсино, който се оказа най-оживеният град, който бяха виждали някога, пълен с търговци и моряци от какви ли не чужди земи, успяха да намерят добър подслон и да дадат почивка на конете си преди последния преход.
Гуалхавад изгаряше от желание да завърши пътуването. Дълбоко в себе си той усещаше присъствието на нещо велико и чудодейно. Нима беше възможно това чувство да не е породено от Грала? Рицарите и останалите обаче искаха да останат малко по-дълго сред удобствата на пристанищния хан, за да възвърнат силите си. Гуалхавад беше на път да се съгласи, но Майлок го разубеди. Галът го дръпна в един ъгъл на просторното помещение и докато останалите пресушаваха гарафите ечемичено вино, каза на рицаря, че предвижда опасност, ако се задържат тук. На всеки три дни виждал по един мъртъв гарван, като последният бил едва ли не на прага на хана. В града се спотайвало някакво зло.
Когато Гуалхавад обяви на групата, че ще потеглят на следващия ден, младите скуайъри поръчаха още вино за тяхната маса, после още, докато не се напиха здравата. Ако Гуалхавад или някой от рицарите бе чул как скуайърът на сър Джоуан пикае зад хана и се хвали на някакъв непознат на заваления си британски, че са тръгнали да търсят Грала, щяха да му прережат гърлото на място.
На следващия ден поклонниците потеглиха по зазоряване и обърнаха конете към забуления в мъгли планински връх в далечината. Планината растеше и растеше с напредването на деня и в средата на следобеда трябваше да проточват вратове, за да я обгърнат с поглед. През цялото време нещо караше Гуалхавад непрекъснато да се озърта през рамо. Не видя нищо, което да буди тревога. В подножието на планината им бе нужно известно време да намерят ориентира, който им бе описал Валиа — огромна триъгълна канара с цвета на разредено вино. Джоуан я забеляза пръв и нададе ликуващ вик. До канарата имаше отъпкана пътека, широка колкото за един кон или човек. Поеха по нея нагоре.