Пътеката се виеше като змия; заради многото завои наклонът бе малък и почти не изморяваше конете и конниците, но им бяха нужни няколко часа да стигнат следващия ориентир — широка поляна, откъдето в далечината се виждаше целият Барсино. Гуалхавад знаеше, че са близо, и точно както беше казал Валиа, пътеката стана много по-стръмна и покрита с коварни камъни, сякаш за да покаже, че последният етап от пътуването няма да е лесен. Конете цвилеха и се мъчеха да намерят опора. Накрая Гуалхавад реши да върне товарните животни и слугите на поляната, където да изчакат завръщането им.
Мъжете изминаха още стотина крачки нагоре, след което Гуалхавад прецени, че жребците им няма да могат да продължат. Всички слязоха и скуайърите поведоха конете надолу към поляната. Гуалхавад заръча на скуайъра си да ги изчакат цял един ден, преди да тръгнат да ги търсят. След това рицарите Гуалхавад, Портауир и Джоуан, заедно с гадателя Майлок продължиха нагоре пеша.
Пътеката свърши на по-висока поляна, която стигнаха в меката светлина на спускащата се вечер.
Внезапно Гуалхавад посочи напред и едва се сдържа да не падне на колене от благодарност.
— Ето там! — извика той. — Точно както обеща сър Валиа. Близо сме, приятели мои! Много сме близо!
20.
— Хайде, Артър, дай да го видя. После ще ми разказваш за безсънната ви нощ.
Артър дръпна ципа на раницата си и подаде на Тони Феро меча, увит в хотелска кърпа. Тони бавно го разви, като явно се наслаждаваше на трепетното очакване.
Артър му се беше обадил рано сутринта и двамата с Клер бяха отишли от Стонли направо в Лондон, за да се видят с него в университета. Бюрото на Тони беше облято с ярка светлина от прозореца и когато слънчевите лъчи докоснаха среброто, Клер и Артър видяха как лицето на едрия мъж се размекна като затоплен восък.
— Леле, леле, леле — промълви той, докато въртеше дръжката в ръцете си.
— Какво мислите? — попита Клер.
— Иде ми да загукам като бебе. Адски ми се иска да можех да го покажа на Холмс.
— И на мен, Тони — рече Артър. — Какво ти говори тази находка?
Тони сви пръсти около дръжката.
— На първо място показва, че ръцете им са били по-малки от нашите. Не мога лесно да обхвана с двете си лапи дръжката, но ето как се е използвало оръдието. Това е двурък меч, което означава, че се е размахвал с двете ръце. Жалко, естествено, че няма острие. Дължината му би могла да достигне метър и осемдесет. Дръжката е около четиридесет и пет сантиметра, така че се получават повече от два метра и двайсет сантиметра унищожителна сила. Това е било автоматът на своето време.
— И за кое време става въпрос? — попита Артър. — Можеш ли да го датираш?
— Ами, не с точност без металургичен анализ, но по стил е несъмнено ранносредновековен — от пети, шести или може би седми век. Напълно отговаря на предположението, че крал Артур е живял през пети век в Корнуол или Уелс и че е бил прочут воин, който наред с другите си подвизи може и да е наритал задниците на англите и саксите обратно на континента в битката при Маунт Бадън. Предпазителят е дълъг почти трийсет сантиметра. Покрит е със сребро, но несъмнено сърцевината му е стоманена, за да е по-як. Сребърната покривка сигурно го е предпазила от ръждясване. Представете си дългото острие с такъв предпазител. Какво се получава?
— Кръст — обади се Клер. — Прекрасен кръст.
— Именно. Идеалният инструмент, който един крал или рицар да понесе в битка. Силата на Христа, славата на Христа, всичко в едно.
— Няма начин да е друг меч, нали, Тони? — попита Артър. — Това е Екскалибур.
— Не знам дали можем да направим подобно заключение за произхода му и още по-малко за името. Може би момчето в мен би искало да тръгне в тази посока, но педантичният учен, в какъвто съм се превърнал, е много по-предпазлив. Все пак името Екскалибур се появява за първи път през дванайсети век в „Разказ за Граала“ на Кретиен дьо Троа във формата „Ескалибор“, преди да мутира в Екскалибур по времето на твоя Томас Малори. Да, великите лордове и крале от онзи период наистина са имали традицията да дават имена на оръжията си, но името на този меч, ако го е имало изобщо, е изгубено. Знаем обаче следното: в писмото си до епископ Уейнфлет Томас Малори твърди, че е намерил меча на крал Артур. А в другия важен пергамент в сандъка от Уоруикшър той излага доста сложен пъзел. Вие двамата се проявихте като умници, разрешихте загадката и находката е пред нас. Няма съмнение, че мечът е средновековен. Прави ли го това меч на крал Артур? Не. Прави ли го много важен артефакт? Да, определено. Едва ли са нужни повече проучвания, за да заслужи отделна витрина в Британския музей.