— Мелъри и момичето бяха цялата нощ в Стонли. Двамата с Хенгст го наблюдавахме как преслушва с металотърсач островче на река Ейвън. Към три часа сутринта като че ли намери нещо и копа до пет и половина, след което зарови изкопа.
— И после какво?
— Върнаха се в хотела. В осем и половина потеглиха за Лондон. Паркираха колата пред сградата на университетския колеж, в която се намира кабинетът на професор Феро. Излязоха около час по-късно и се върнаха в хотела в Уокингам.
— И?
— Дойдох направо тук, за да се срещна с вас. Хенгст продължава да ги наблюдава. Инструктирах го да ми се обади, ако излязат отново.
Харп изсумтя.
— Искате ли да поема наблюдението в Уокингам? — попита Григс.
— Само след като приключиш с професор Феро.
— И после?
— И после… — Харп погледна през затъмнения прозорец към пешеходците по Ню Бонд стрийт, които не бяха натоварени с товара на съдбата, който така тежеше на собствените му плещи. — И после ще продължиш да следиш Мелъри, за да го изстискаме до последно. Вече е захапал стръвта. Когато се сдобием с онова, което искаме, ще ти отпусна каиша. Знам, че изгаряш от желание за това.
— Направо не издържам вече.
Харп настръхна от коментара му.
— Изпълнявай заповедите ми дословно и всеки ще получи своето.
Артър и Клер се регистрираха за още една нощ в „Кантли Хаус“. Нямаше къде другаде да се подслонят.
— Не е нужно да идваш с мен, нали знаеш — рече той.
— Не искаш ли да дойда?
— Разбира се, че искам. Но може да се окаже опасно. Пък и може да изгубиш работата си.
— Ще се обадя на шефа си. Ще му кажа, че ми трябва още време по лични въпроси. Имат добро мнение за мен, не би трябвало да е проблем.
Артър отвори лаптопа си.
— Бихме могли да тръгнем и сега, но се нуждаем от малко почивка. Нищо не пречи да отлетим рано сутринта.
— Ами мечът?
— Не можем да го вземем със себе си. Ще направим същото, което е направил и Томас Малори. През нощта ще го заровим в градината. По-късно ще се върна за него. Може да прекара още няколко дни на свобода, преди да попадне в Британския музей.
— Тогава ще идем да го гледаме там. Може би заедно — вметна тя.
Артър въздъхна.
— Виж, загрижен съм за теб.
— И аз за теб. Всъщност теб те нападнаха.
— Готов съм да поемам рискове, но не и да излагам теб на опасност — рече той.
Тя седна на леглото и взе ръката му.
— Знам какво е да търсиш нещо, Артър. Правя го всеки ден в работата си. Тръпка е. Великолепна тръпка. Но все още не съм открила субатомни частици, така че вече съм малко нетърпелива и обезсърчена от моето търсене. Докато твоето е… осезаемо. За толкова кратко време постигна огромен напредък.
— Ние постигнахме напредък.
— Да, ти, ние. Направо е фантастично. Никога не съм преживявала подобно приключение и не искам да му обръщам гръб сега и да се чудя до края на живота си какво е било. Има и нещо друго, разбира се.
— Какво друго?
В отговор тя сложи длан на тила му и го целуна.
Тони прекара остатъка от деня в жонглиране с различни задължения — факултетен обяд, двучасова лекция, оценяване на работи, консултации с дипломантите си — като през цялото време мислите му се връщаха отново и отново към сребърния меч. Едва след шест вечерта намери необходимото уединение, за да се посвети на чудесната тема.
Беше направил снимки на дръжката с мобилния си телефон и докато слънцето залязваше, ги разгледа на екрана на лаптопа. Еурик. Увеличи гравираното име, докато почти изпълни екрана.
Отиде при книжните рафтове, извади няколко тома и не след дълго опресни паметта си. Еурик, или Ойрих, бе от династията Балти, крал на визиготите, син на крал Теодорих и баща на крал Аларих. Могъщ враг на британците. Крал Артур сигурно се е будил посред нощ и го е проклинал да гори в ада. Преди смъртта си визиготът консолидирал владенията си над по-голямата част от Испания и една трета от съвременна Франция. Британия обаче нямало да стане негова, може би благодарение на Артур.
„Страната на Еурик.“
Ако това наистина бе мечът на Артур, едва ли имаше по-голямо признание към един противник от това да наречеш Испания „страната на Еурик“.
Тони искаше копия на снимките, затова ги изпрати на мрежовия принтер на факултета и стана от стола да ги прибере. Коридорът бе пуст, останалите кабинети бяха тъмни. Тони беше развързал обувките си за по-удобно, както често правеше в края на деня. Вместо да ги завърже, той затътри крака по коридора като прекалено едър пингвин, а връзките се влачеха по пода.