Влезе в копирната стая, взе листата от принтера и се обърна, когато чу някакви стъпки.
Григс изпълваше рамката на вратата. Облечената му в ръкавица ръка държеше сребристочерна „Берса“ със заглушител, по-дълъг от самото оръжие.
Първата реакция на Тони бе да се възмути.
— Какво правите тук?
— Да се върнем тихичко в кабинета ви, професор Феро.
— Откъде знаете името ми? Какво искате?
— Искам само да поговорим.
— За какво?
Григс погледна разпечатките в ръката на Тони и каза:
— Нека да взема това.
Професорът го погледна объркано.
— Снимките ли искате?
Григс кимна, пристъпи напред и протегна ръка. Тони му подаде листата.
— Има ли още на принтера?
— Не.
Григс се дръпна от вратата.
— Добре, а сега обратно в кабинета. След вас.
— Мога ли да си завържа обувките?
— Не.
В кабинета Григс затвори вратата. Запали настолната лампа на бюрото и угаси по-яркото флуоресцентно осветление.
— Артър Мелъри ви посети днес. — Той размаха разпечатките. — Това ли е намерил снощи?
— Кой сте вие, по дяволите?
— Никой. Но работя за някого, който се интересува от Граала.
Възмущението на Тони пламна отново.
— Тогава може би ще трябва да го включим в нашата дискусионна група. Нахлуването с оръжие като някаква мутра едва ли ще осигури на вашия господин някой си онова, което желае.
— Имате ли и други снимки? Водихте ли си бележки по темата, по която разговаряхте с Мелъри?
Тони инстинктивно хвърли поглед към бюрото си — толкова неуловимо, че друг човек едва ли би забелязал. Григс обаче бе наблюдателен. Държейки оръжието, насочено към професора, той събра със свободната си ръка всички листа от писалището.
— Има ли други? — попита той.
— Не — тихо отговори Тони.
— С какво направихте снимките?
— С мобилния си телефон.
— Дайте го. — Григс видя снимката на дръжката на меча на лаптопа. — Компютъра също.
— За какво му е Граалът на вашия неизвестен господин?
Григс пропусна въпроса покрай ушите си.
— Къде отиде Мелъри?
— Май тръгна към кръчмата. Щях да го придружа, ако денят ми не беше така натоварен.
— Добре, ясно — промърмори Григс. — Няма значение какво ви е казал или не ви е казал. Държим го под око.
Тони погледна пистолета и въздъхна шумно.
— Ендрю Холмс — произнесе той.
— Какво за него?
— Вие сте го убили, нали?
Пуф. Пуф.
Григс изстреля два куршума в главата на Тони, извади найлонов плик от джоба на сакото си и прибра в него компютъра, телефона и листата. После изключи настолната лампа и тихо излезе.
21.
Британия, 499 г.
По-незначителен човек, човек с по-малка решимост, човек, който не е рицар от двора на любим крал като Артуир, можеше и да не завърши пътуването. Но сър Джоуан бе замесен от по-добро тесто, отколкото повечето хора. Той издържа самота и лишения, прояви на доброта от страна на непознати, а също и предателство. Сезоните се сменяха и последният етап от пътуването му се падна през зимата. Раните му засъхнаха, заздравяха и се отвориха отново, а чудесното му мускулесто тяло бавно се стопи.
Когато най-сетне се появи в двора на Артуир в Гуинед, не го познаха, докато не се свлече в ръцете на собствения си братовчед, рицаря Моргант, и бе отнесен в леглото, за да бъде нахранен и да почистят гноясалите му рани.
Пратиха вест в покоите на Артуир, който бе измъчван вече цял месец от треска и подуване в челюстта. Болезненото заболяване го бе направило слаб като момиче и макар да настоя незабавно да бъде отнесен в лечебницата при Джоуан, кралицата и онези, които се грижеха за него, го убедиха да остане на легло.
— Сам ли беше? — попита Артуир.
Да, отговориха му.
— У него ли е? Гралът у него ли е?
Не, отговориха му. Нямал нищо освен парцаливите дрехи на гърба си.