Мирдин знаеше, че щом кралят си е наумил нещо, нищо не можеше да го накара да размисли. Гуидре беше призован и дойде в покоите. Кралят нареди на Мирдин да повтори разказа на сър Джоуан за благородния и трагичен поход на Гуалхавад. После беше ред на Артуир да говори. Когато стана ясно, че възлага на най-големия си син да поведе войска да търси Грала, младият мъж падна на колене и русата му коса се разпиля по челото. Сграбчи ръката на баща си и я целуна с благодарност.
— Подготви се бързо — заръча Артуир. — Макар да вали сняг и да вият ветрове, не можеш да чакаш до пролетта. Знаем къде се е намирал Гралът в деня, в който е умрял Гуалхавад. Може би вече е преместен. Може би ще бъде преместен скоро. Не можем да чакаме. Иди в страната на Еурик, победи Аларих, ако трябва, върни се при светата планина и намери Грала. Ти си мой син. Донеси ми го, преди да умра.
Мирдин стисна рамото на младия мъж.
— Не казвай на никого, че знаеш как да намериш Грала. Възможностите за предателство са големи. Дори сред благородни мъже като рицарите на баща ти.
Артуир отпрати всички и извика кралицата.
— Ти почете сина си и с това почете и мен — рече Гуенуифар.
С нейна помощ Артуир изпи малко медовина, но част от напитката потече от подутата му уста върху ризата.
— Не е Гуалхавад, но ще бъде крал и сега е моментът да се докаже.
— Ще бъде опасно.
— Знам. Пази добре Синген, кралице моя. Погрижи се дамите ти да му дават най-прясната храна. Да внимават да не се катери по парапетите. Ако се случи Гуидре да пострада, то малкият Синген ще бъде крал.
Тя целуна съпруга си по челото и нежно избърса лицето му с кърпа.
— А сега ме остави и нареди да извикат Мирдин и Гуидре — заръча Артуир. — Ако Гуидре се провали, а аз умра, трябва да съм сигурен, че Синген ще намери Грала, когато порасне. Моето търсене ще стане негово.
— Прати меча ми на ковача — каза той на Мирдин. — Искам да гравира думи върху предпазителя му.
Мирдин сбърчи чело.
— Какви думи, сир?
— Тези: В страната на Еурик, на свещено високо място легни пред Христа и намери Граала.
— С каква цел? — попита Гуидре.
— За да може брат ти Синген един ден да го намери и да поднови търсенето, ако сегашните ни усилия пропаднат. Само ти, аз и Гуидре знаем това място, Мирдин. Ако някой от нас умре, останалите трябва да кажат на Синген къде да търси, когато порасне. Ще се закълнете ли в това?
Гуидре и Мирдин се заклеха.
— Татко, къде ще го скриеш? — попита Гуидре.
— На едно свещено за мен място. Макар да съм роден отвъд морето, в Галия, домът от детството ми бе замъкът на моя баща. Именно там, заслушан в говора на морето, се научих как да бъда крал, и именно там ще скрия меча.
Макар да бе слаб и да изпитваше болки, Артуир бе твърдо решен да изпълни собственото си начинание, макар и не така гибелно като задачата на Гуидре. Малко след като сър Джоуан изгуби битката си с гангрената и войската на сър Гуидре замина на дългия си път към страната на Еурик, личната гвардия на Артуир и антуражът му напуснаха замъка Гуинед и се отправиха към Думония. Преходът трая само три дни, но макар Артуир да бе положен в сено и кожи в покрита каруца, пристигна опасно трескав.
Въпреки това, щом стигнаха изоставения замък, в който навремето се помещаваше дворът на великия му баща Утер Пендрагон, кралят настоя да се изправи на собствените си два крака и да отиде до ръба на скалите. Там той вдиша дълбоко соления морски въздух и за момент отново се почувства като момче на прага на приключение.
Присви очи към студеното ярко слънце. Макар да бе изоставен само преди няколко десетилетия, замъкът вече се рушеше. След смъртта на баща си Артуир нямаше причина да остава тук. Кралството му се беше разраснало и Тинтагел бе твърде далеч на запад, за да бъде удобен. За владетеля замъкът Гуинед бе по-добро място да управлява британците и да посреща задморските нашественици. Може би четвърт от камъните на замъка бяха изчезнали, най-вероятно ограбени от местните племена. Артуир се надяваше, че поне някои от блоковете са били използвани за строежа на църкви и параклиси.
Придружен от силни млади мъже, които да го подхванат, ако случайно залитне, Артуир бавно заслиза по стръмната скала. Времето по крайбрежието бе по-меко и нямаше сняг. Когато бе млад, пътеката беше добре отъпкана, но сега бе цялата обрасла и на места почти не се виждаше. Един войник сечеше високите треви с къс меч, докато групата не стигна брега.