И двамата успяха да прободат противника си в гърдите.
Мечът на Артуир прониза главната артерия на Мирдин. Египтянинът умря без звук, загледан изцъклено в слънцето.
Артуир остана жив достатъчно дълго, за да чуе риданията на Гуенуифар и да почувства устните й върху своите.
Опита се да заговори, но кръвта напълни дробовете му и забълбука в устата.
Трябваше да говори.
Как иначе можеше да й каже къде е заровил меча си?
Как иначе Синген можеше да поеме на път, когато възмъжее?
Но не успя да произнесе нито дума. Докато животът го напускаше, при Тинтагел имаше прилив и студените вълни се плискаха леко в кръстния знак над мястото, където бе погребан двуръкият сребърен меч на краля.
22.
Когато пристигнаха в Барселона, Артър и Клер наеха кола от летището и продължиха направо към Монсерат. За разлика от непостоянното време в Англия, пролетта в Каталония бе в разгара си. Беше топло почти като през лятото и те свалиха горните си дрехи и пътуваха с наполовина отворени прозорци.
Пътуването не продължи много. Манастирът се намираше само на петдесет километра от летището. Минаха предградията и докато големият град се отдалечаваше зад тях, пейзажът стана доста суров. На всяка крачка от пътуването им, от сутрешното отиване до „Хийтроу“ до испанската магистрала, Артър се оглеждаше за опашка и сега най-сетне започна да се отпуска.
Щом видяха издигащата се планина, Артър докосна ръката на Клер.
Беше прекарал предишния следобед в планиране на всичко за Испания — полета, колата под наем и събирането на информация от интернет за Монсерат. Беше решил, че еднодневна разходка до манастира няма да им свърши работа. Следата, с която разполагаха, бе много смътна и той подозираше, че ще им трябват поне няколко дни в планината, за да изследват комплекса.
Имаше възможност да избират къде да отседнат — в тризвездния хотел „Абат де Сиснерос“, който се намираше до религиозните постройки, но технически се падаше извън територията на манастира, да наемат за няколко дни апартамент в „Селдас Абат Марсет“, който също бе извън манастира, или да се приютят в една от четиридесет и осемте стаи за поклонници в самата обител.
Изборът беше ясен.
Обади се в центъра за резервации на манастира и не след дълго разговаряше с жена, която на отличен английски му съобщи, че имат свободна стая за поклонници.
— Вижте, не зная какви са правилата ви, но ще дойда с годеницата си. Стаите само за мъже ли са?
— Не, приемаме и двойки.
— Дори неженени?
— Да, приемаме и неженени двойки. Единствената ни молба е посетителите да се държат прилично.
— Мислиш ли, че можем да се държим прилично през следващите няколко дни? — обърна се Артър към Клер.
— Не съм много сигурна — разсмя се тя, — но не пречи да опитаме.
Най-високата точка на планината се издигаше на 1220 метра над долината, макар да изглеждаше по-висока и по-внушителна, тъй като се извисяваше сама, почти отвесно от коритото на река Лобрегат, без други планини да привличат вниманието на пътника. Монсерат представляваше огромен лабиринт от варовик в пастелни тонове, с приказни конични върхове, някои с причудливи имена като Мумията, Котката, Тръбите, Фараона, Мъртвешката ръка.
Нагоре водеше поддържан павиран път и когато Артър взе последния завой, пред тях се появи и самият манастир.
— Гледай само — тихо рече той.
Изглеждаше съвсем естествено да снишат гласове — в гледката имаше нещо ефирно, сякаш по-силен шум или рязко движение биха накарали постройките да полетят и изчезнат. Базиликата и заобикалящите я сгради изглеждаха построени като с магия върху широкото 760 метра плато, притиснато между отвесната пропаст към долината от едната страна и извисяващите се върхове от другата. Сградите бяха от същия розов варовик като самата планина и макар да бяха дело на човешка ръка, сякаш бяха издигнати от същите природни сили, оформили и планината.
Артър паркира колата на отреденото за целта място и двамата с Клер минаха през тълпата туристи, пристигнали с автобуси или по въжената железница. Беше горещо и слънчево. Ниските облаци се бяха разпръснали и се откриваше безкрайна гледка към плодородната долина. Двамата се представиха в центъра за посетители, седнаха на пейка с малките си сакове в краката, закачиха на гърдите си табелките за гости и зачакаха да ги поеме някой от монасите.