— 1883-та. Съвпадение ли е според теб?
— Кой знае?
— Горе-долу по същото време на практика станал семеен архитект на богатия индустриалец Еусеби Гуел и през цялата си кариера проектирал сгради и паркове за семейството му. Днес следобед ще ходим в парка „Гуел“. Гауди и Гуел живеели в съседни къщи известно време. Сега къщата му е музей.
— След смъртта на Гуел през 1918-а Гауди престанал да приема други поръчки и работил единствено върху „Саграда Фамилия“. Дори се преместил в ателието си до катедралата и останал да живее там до смъртта си.
— През 1926-а излязъл от строежа да иде на литургия и бил блъснат от трамвай. Полицията отначало го взела за бездомник и го откарала в благотворителна болница, където умрял няколко дни по-късно. Погребението му било едно от най-големите, които е виждала Барселона. Имало спорове къде да бъде погребан и накрая църквата дала специално разрешение да бъде положен в криптата на „Саграда Фамилия“.
— През 1936-а, по време на Гражданската война, ателието и архивът му за катедралата били разграбени и повечето от личните му книжа, архитектурни планове и макети били унищожени.
Когато приключиха, разполагаха със същността на живота на великия архитект, сякаш бяха изцедили сок от лимон. Но това бе просто колекция от факти, които изобщо не ги доближиха до обяснението на „Намерих го!“.
След като обядваха, взеха такси и поеха на север към хълма Ел Кармел. До срещата им с библиотекарката имаше цял час, но решиха да отидат в парка по-рано, за да го разгледат.
Внезапно Клер сграбчи ръката на Артър и посочи.
Пред тях се извисяваха кулите на „Саграда Фамилия“.
— Може ли да идем първо там? — попита тя.
— Имаме време за бърз оглед, но само толкова.
Таксито ги остави на площада пред фасадата „Рождество“ и те се загледаха благоговейно нагоре.
Беше почти невъзможно да възприемат мащабите, сложността и дързостта на сградата. Осем от планираните единайсет кули се издигаха на главозамайваща височина в светлосиньото небе; само строителните кранове се извисяваха над тях. Фасадата „Рождество“ с нейните камбанарии беше първата завършена част от катедралата и изглеждаше едновременно позната — като някоя голяма готическа катедрала в Европа, но същевременно и чужда като творба от научната фантастика. Фасадата и кулите изглеждаха твърди като камъка, от който бяха изградени, и същевременно меки като разтопен на слънцето шоколад.
И макар че бе стъпила на земята като всяка човешка сграда, катедралата сякаш растеше от нея направо пред очите на всички. По всяка колона, арка и кула можеха да се видят изключително сложни символи, вдъхновени от природата — костенурки, хамелеони, говеда, мулета, змии, птици, яйца. Знаците на зодиака. Растения — листа, клони, стъбла, цели кипариси. И човешки статуи, които сякаш нямаха край. Свирещи ангели. Молещи се пастири. Тримата влъхви. Мария, коронясвана от Иисус в присъствието на Йосиф. И въпреки изобилието от детайли, никой елемент не съперничеше на другите. Всички бяха в хармония, подобно на безбройните инструменти в симфоничен оркестър.
Артър и Клер обиколиха катедралата, като си пробиваха път през тълпите туристи, огледаха фасадата „Страстите Христови“ на изток и незавършената „Славата Божия“ на юг. Клер беше извадила мобилния си телефон и снимаше. Двамата съзерцаваха катедралата мълчаливо, разбирайки, че простите думи на изненада и възторг могат само да опошлят изживяването.
— Боже мой — въздъхна Клер, след като отново се качиха в такси. — Нима това е построено от човек? Що за ум би могъл да замисли подобно нещо?
25.
Барселона, 1883 г.
Представляваше доста внушителна фигура — трийсетгодишен, намерил мястото си в трудния, конкурентен свят на професионалната архитектура в един град, който се определяше като архитектурното бижу на Европа.
Вече имаше репутацията на изгряваща звезда и вървеше изправен, с високо вдигната глава, изпънати рамене и целенасочена походка. Макар далеч да не беше висок и в никакъв случай не можеше да бъде наречен красив, хората все пак се обръщаха след него. Причината бе в увереното му държане, червеникавата коса, внушителната брада и невероятните сини очи.
Излезе от жилищната сграда, вдъхна с наслада все още топлия есенен въздух с аромат на прясно изпечен хляб и печено на шиш месо и тръгна по тясната уличка. До срещата му в района Ейксампле оставаше един час и той наложи умерено темпо, за да пристигне навреме.