— Искаш какво?
— Чу ме. Ал скоро ще напусне. Това май още не му е ясно, обаче аз съм решил. Той не желае да има нищо общо с научната ми работа. Знае, че тя е в основата на моя лечебен метод, но я смята за мерзост.
За малко да кажа: „Ами ако е прав?“
— Ти можеш да поемеш неговите задължения — ежедневно да преглеждаш пощата, да каталогизираш имената на подателите и жалбите им, да прибираш пожертвованията и веднъж седмично да пътуваш до Лачмор, за да осребряваш чековете. Ще проучваш посетителите — вече не са толкова много, но всяка седмица пристигат към десетина — и ще ги отпращаш.
Джейкъбс се обърна и ме погледна в очите.
— Можеш да вършиш и това, което Ал отказва — да ми помагаш в последните етапи към целта ми. Много съм близо, но вече нямам сили. Един помощник ще бъде неоценим, а ние добре се бяхме сработили. Нямам представа колко ти плаща Хю, но ще ти давам двойно, даже тройно повече. Какво ще кажеш?
Загубих дар-слово. Толкова бях смаян.
— Джейми? Чакам.
Взех лимонадата и този път топящите се кубчета лед изтракаха. Отпих глътка и оставих чашата.
— Говориш за цел. Обясни ми каква е тя.
Той се замисли. Или си даде вид, че мисли.
— Рано е още. Поработи при мен, за да опознаеш по-добре мощта и красотата на тайното електричество. Тогава може би ще ти я споделя.
Изправих се и му подадох ръка.
— Беше ми приятно отново да се видим. — Тази фраза често се произнася само от вежливост, но ми се удаде много по-трудно от лъжата, че той изглежда фантастично. — Грижи се за себе си. И внимавай.
Той се изправи, но не стисна ръката ми.
— Ти ме разочарова. И честно казано, ядоса ме. Бил си толкова път, за да четеш конско на един изморен старец, който навремето ти спаси живота.
— Чарли, ами ако това тайно електричество се изплъзне от контрола ти?
— Няма.
— Обзалагам се, че виновниците за аварията в Чернобил също са мислели така.
— Ти премина всякакви граници. Пуснах те в дома си, защото очаквах благодарност и разбиране. Виждам, че жестоко съм грешал. Ал ще те изпрати. Трябва да си полегна. Много се уморих.
— Чарли, аз искрено съм ти благодарен. Ценя всичко, което направи за мен. Обаче…
— Обаче. — Лицето му се вкамени и посивя. — Винаги има „обаче“.
— Дори да не беше тайното електричество, не мога да работя за човек, който си отмъщава на отчаяни хора, защото не може да отмъсти на Господ за убийството на жена си и детето си.
От сиво лицето му стана бяло.
— Как смееш? Как смееш?
— Може би изцеляваш някои от тях — продължих аз, — но съсипваш всички. Тръгвам си. Не е необходимо господин Стампър да ме изпраща.
Отправих се към входната врата. Вече пресичах ротондата и стъпките ми отекваха по мраморните плочи, когато чух гласа му, усилен от акустиката на празното пространство:
— Не сме приключили с теб, Джейми. Обещавам ти. Хич не се и надявай.
С портата се справих и без Стампър: тя автоматично се разтвори, когато се приближих с колата. При изхода за шосето спрях, видях, че имам пропуснати повиквания на мобилния си телефон, и позвъних на Бри. Тя вдигна веднага и преди да успея да продумам, ме попита добре ли съм. Отговорих положително и ѝ разказах, че Джейкъбс ми е предложил работа.
— Ти сериозно ли?
— Да. Отказах му…
— По дяволите, как няма да откажеш!
— Но това не е най-важното. Той твърди, че се е отказал от евангелистките сборове и вече не лекува. Съдейки по цупенето на господин Ал Стампър, бивш вокалист на „Ел-крушките“ и настоящ помощник на Чарли, не ме е излъгал.
— Значи всичко е свършило?
— Както Самотния рейнджър казваше на верния си приятел, индианеца: „Тонто, нямаме повече работа тук.“ — Стига той да не взриви планетата с тайното си електричество.
— Обади ми се, когато се прибереш в Колорадо.
— Обещавам ти, сладката ми. Как е Ню Йорк?
— Супер! — В гласа ѝ се долавяше такъв ентусиазъм, че се почувствах много по-възрастен от своите петдесет и три години.
Побъбрихме си за живота ѝ в големия град, после завих на шосето и поех обратно към летището. Бях изминал няколко километра, когато погледнах в огледалото за обратно виждане и забелязах оранжевия сателит отзад.
Бях забравил да дам на Чарли тиквата.
X
През следващите две години често се чувах с Бри, но отново я видях едва на 19 юни 2011 година, когато тя стана Бриана Донлин-Хюз в една църква на Лонг Айланд. Главна тема на телефонните ни разговори беше Чарлс Джейкъбс и неговите зловещи изцеления — попаднахме на още пет-шест случая, при които вероятно се отнасяше за странични ефекти, — но с течение на времето все повече обсъждахме работата ѝ или Джон Хюз, с когото Бри се запознала на едно парти и при когото скоро се пренесла да живее. Той се оказа влиятелен корпоративен адвокат, афроамериканец, който току-що беше навършил трийсет. Не се съмнявах, че майката на Бри е много доволна… доколкото може да е доволна самотна майка с единствено дете.