Като пубер гледах на хората над петдесет със съжаление и безпокойство. Те вървяха много бавно, говореха много бавно, гледаха телевизия, вместо да отидат на кино или на концерт, представата им за добро изкарване беше да поканят съседите на задушено с картофи и да си легнат след новините в единайсет. Само че когато ми дойде редът, подобно на мнозинството петдесет-шейсет, седемдесетгодишни хора в относително добро здраве, не се уплаших кой знае колко от възрастта си. Защото мозъкът не старее, въпреки че закостенява в представите си за света, а устата все я тегли да се наприказва колко по-хубаво е било всичко в доброто старо време. (Поне второто ми беше спестено, защото през „доброто старо време“ бях отчаян наркоман.) Струва ми се, че след петдесет повечето хора започват да разбират колко кухи са представите им за живота. Времето лети, болежките се умножават, движението се забавя, но има и плюсове. Със спокойствието се заражда благодарност и в моя случай — решимост да бъда най-голям праведник за дните, които ми остават. По-конкретно, веднъж седмично започнах да разсипвам супа в приют за бездомници в Боулдър и да помагам в кампаниите на трима-четирима политици, които изповядваха радикалната идея, че не бива цяло Колорадо да се залее с бетон.
От време на време се срещах с жени. Все още играех тенис два пъти седмично и изминавах с колелото си поне десет километра дневно — за плосък корем и прилив на ендорфини. Вярно, докато се бръснех, забелязвах нови линии около устата и очите, но като цяло смятах, че съм си все същия. Това, разбира се, е безобидната илюзия на старческите години. Трябваше да отида в Харлоу през 2013, за да ми се отворят очите: бях поредната жаба в тенджерата. Добрата новина беше, че засега котлонът е включен на умерена степен. А лошата — че температурата тепърва се покачва. Трите истински възрасти на мъжа са младост, зрялост и кога, по дяволите, остарях?
На 19 юни 2013, две години след като Бри се омъжи за Джордж Хюз и година след раждането на първото им дете, се прибрах вкъщи след един не особено сполучлив ден в звукозаписното студио и намерих в пощенската си кутия плик, украсен с шарени балончета. Адресът на подателя беше познат: Мейн, Харлоу, Методист Роуд, В плика имаше собственоръчно направена покана със снимка на семейството на брат ми Тери и следният надпис: „ДВАМА СА ПОВЕЧЕ ОТ ЕДИН. ЕЛА НА ПРАЗНИК!“
Не я разгърнах веднага — разгледах побелялата коса на Тери, коремчето на Анабел и тримата младежи, в които се бяха превърнали децата им. Момиченцето с торбести гащи като на Смърфиета, което веднъж, кикотейки се, беше преминало през поляната, докато пръскачката работеше, сега беше хубава млада жена с бебе на ръце — малката Кара Лин. Единият ми племенник, мършавият, приличаше на Кон. Якият имаше удивителна прилика с баща ми… и с мен. Горкият!
Разгърнах поканата.
ВРЕМЕ: ОТ ОБЕД ДО?
МЯСТО: ПЪРВО У НАС, ПОСЛЕ В ЮРИКА ГРЕЙНДЖ
ХРАНА: В ИЗОБИЛИЕ!
ГРУПА: „ЗВЕЗДИТЕ НА КАСЪЛ РОК“
ПИЕНЕ: НЕ НОСЕТЕ СВОЕ!
Отдолу брат ми беше драснал писъмце. Въпреки че само след няколко месеца навършваше шейсет, Тери беше запазил почерка си от началното училище, заради който учителката веднъж захвана с кламер към годишното му свидетелство следната бележка: „Терънс ТРЯБВА да поработи над краснописа си!“
Хей, Джейми! Ще дойдеш ли на партито, а? Не ми се оправдавай — имаш 2 м-ца да си наредиш графика. Щом Кони може да дойде от Хавай, значи и ти можеш от Коло! Затъжихме се за теб, братле!
Пуснах поканата в кошчето зад кухненската врата. Бях си кръстил кошчето „Някой друг път“, защото беше пълно с писма, на които се канех да отговоря някой друг път… което, преведено на нормален език, означава „никога“. Казах си, че изобщо не ми се ходи в Харлоу, и вероятно беше точно така, но усещах силата на семейството. В една песен Спрингстийн неслучайно прославя кръвта, която вода не става.
Веднъж седмично идваше да ми помага жена на име Дарлийн — обираше с прахосмукачка, бършеше праха и ми сменяше спалното бельо (изпитвах угризения, че съм възложил на чужд човек тази работа, понеже от малък са ме учили да я върша сам). Дарлийн беше намръщена старица и аз се стараех да не се засичам с нея. Един ден се прибрах вкъщи, след като тя беше чистила, и открих, че е извадила поканата от кошчето и я сложила на кухненската маса. До този момент не беше правила подобно нещо и аз го възприех като знак. Онази вечер седнах на компютъра, въздъхнах и пуснах на Тери имейл от две думи: „Очаквайте ме.“