Почивните дни след Деня на труда преминаха отлично. Забавлявах се много и не ми се вярваше, че едва не отказах да отида… или че щях да оставя писмото без отговор, което окончателно щеше да прекъсне и бездруго изтънелите ми семейни връзки.
В Нова Англия беше горещо и приземяването на самолета на летището в Портланд в петък следобед мина с необичайно друсане. Пътуването на север до окръг Касъл продължи дълго, ала не заради трафика. Взирах се в познатите места — фермите, каменните зидове, магазин „Брауни“, сега затворен и тъмен — и се удивявах. Сякаш детството ми все още беше тук, затулено под прозрачно парче пластмаса, което с времето се беше надраскало и покрило с прах.
В шест и половина пристигнах в родния си дом — къщата беше пристроена и сега беше станала почти два пъти по-голяма. На алеята беше паркирана червена мазда, очевидно наета от летището (както моето мицубиши „Еклипс“), а на тревата беше спрял камион с логото на „Течни горива «Мортън»“. Камионът беше украсен с купища цветя и хартиени гирлянди, все едно щеше да участва на парад. На предните му колела беше подпрян голям плакат: „РЕЗУЛТАТЪТ Е ТЕРИ И АНАБЕЛ — 35, КАРА ЛИН — 1! ПЕЧЕЛЯТ И ДВАТА ОТБОРА! ПРАЗНИКЪТ Е ТУК! ЗАПОВЯДАЙТЕ!“ Паркирах, застанах до вратата и щях да почукам, но си помислих: „По дяволите, израснах тук!“ и влязох.
За момент сякаш се пренесох назад във времето, когато можех да назова годините си с една цифра. Близките ми бяха насядали около масата в трапезарията също като през шейсетте — надвикваха се, смееха се, караха се, подаваха си свинските пържоли, картофеното пюре и голям поднос, покрит с влажна кърпа: след като опечеше царевиците, мама ги покриваше, за да се задушат.
Отначало не познах представителния беловлас мъж в края на масата, а тъмнокосият симпатяга до него ми беше напълно непознат. Щом ме зърна, моят „почетен професор“ се изправи със светнало лице и аз осъзнах, че това е брат ми Кон.
— ДЖЕЙМИ! — извика той и светкавично се спусна към мен, като едва не събори Анабел от стола. Стисна ме в мечешка прегръдка и ме обсипа с целувки. Засмях се и го затупах по гърба. Тогава Тери също се хвърли да ни прегръща и ние тромаво заскачахме по пода, сякаш танцувахме мицва. Видях, че Кон плаче, в моите очи също напираха сълзи.
— Престанете, момчета! — скара ни се Тери, въпреки че той самият тропаше усърдно с крака. — Ще продъним пода!
Продължихме да подскачаме още известно време. Явно имахме нужда. Така трябваше. Така беше добре.
Кон представи симпатягата, който беше с двайсетина години по-млад от него, като свой „добър приятел от Катедрата по ботаника на Хавайския университет“. Подадох му ръка, чудейки се дали са наели отделни стаи в хотела. Едва ли — живеем в друго време. Не помня кога разбрах, че Кон е хомосексуалист — вероятно е завършвал висшето си образование, а аз още съм свирел „Страна на хиляда танца“ с група „Къмбърландс“ в Мейнския университет. Родителите ни със сигурност са се досетили по-рано. Доколкото не му придаваха голямо значение, не му придавахме и ние. Струва ми се, че за децата негласният пример е много по-важен от всякакви поучения.
Чух татко да намеква за сексуалните предпочитания на втория си син само веднъж, в края на осемдесетте. Явно ми е направило силно впечатление, защото малко си спомням от онзи период (непрекъснато ми се губеше време) и гостувах вкъщи крайно рядко. Исках татко да знае, че още съм жив, но всеки път се страхувах, че по гласа ми ще отгатне близката ми смърт, с чиято неизбежност се бях примирил.
— Моля се за Кони всяка вечер — каза той по време на онзи разговор. — Проклетият СПИН. Май нарочно го оставят да пламне.
Кон не се беше разболял от СПИН и сега изглеждаше невероятно здрав, но му личеше, че не е в първа младост, особено до приятеля му от Катедрата по ботаника. Изведнъж пред погледа ми премина картина: Кон и Рони Пакет седят рамо до рамо на дивана в дневната и пеят „Къщата на изгряващото слънце“ с напъни за хармония… обречени да останат напъни.
Изглежда, Кон отгатна мислите ми, защото се усмихна, избърса очи и рече:
— Отдавна мина времето, когато се карахме чий ред е да свали прането на мама от простора, а?
— Отдавна — съгласих се и отново се сетих за глупавата жаба, която не усеща, че водата в тенджерата-езерце се сгорещява.